Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Как намираш Маями? — бодро попита тя, сякаш това бе най-естественият въпрос.

— Какво?

— Моля те, Уил. Не може ли просто да се престорим, че сме обикновена двойка? Момче и момиче на среща. Нещо такова. За няколко минути, преди да трябва да си тръгна?

Очите й се напълниха със сълзи, Уил почувства, че и неговите се навлажняват. Той отклони поглед. Защо нещата винаги трябва да са толкова сложни, помисли си. Може би, в крайна сметка, Кристин и Джеф са прави. Гледай всичко да е колкото се може по-просто. Никакви очаквания, никакви обвинения.

— Мисля, че в Маями е страхотно — каза той. — Малко е горещо, но…

— Това е Флорида — довърши мисълта му тя със срамежливо хихикане. — Предполагам, че е много по-различно от Ню Джърси.

— Всъщност, аз съм от Бъфало. Само ходех на училище в Ню Джърси.

— И на двете места не съм била никога.

— Бъфало го бива — продължи с преструвката им той. — Искам да кажа, зная, че е прието да плюят града, но на мен там ми харесваше. Беше доста готино място, в което да пораснеш.

— Имал си щастливо детство — по-скоро констатира, отколкото попита тя.

— А ти нямаше ли?

— Постоянно се местехме, така че всъщност никъде не се заседявах за по-дълго. Трудно беше да си създам приятели. Винаги бях новото момиче. Тъкмо да се почувствам удобно, и пак тръгвахме. — Надигна чашата с вода до устните си, но отново я върна в скута си, без да отпие. — Е, какъв искаше да станеш като малък? — внезапно смени посоката на разговора тя. — Не ми казвай, че си искал да станеш философ.

Той се засмя.

— Не. Исках да стана пожарникар. Не искат ли всички малки момчета да станат пожарникари като пораснат?

— Не зная. Така ли е?

— Аз исках. И Джеф искаше — добави Уил и си спомни как Джеф умоляваше да му вземат пожарникарски костюм за Хелоуин — молба, която бе отхвърлена.

— А ти си искал да бъдеш Джеф — каза Сузи.

— Предполагам, че да. — И все още искам, помисли си той. — Ами ти?

— Никога не съм искала да бъда Джеф.

Уил се засмя.

— А каква искаше да станеш?

— Когато бях малка, исках да стана балерина.

— Разбира се.

— Когато малко поотраснах, си промених мнението и реших, че искам да стана моден дизайнер.

— Кое те накара да си промениш решението?

Юмруците на баща ми, помисли си Сузи.

— Липсата на талант — изрече на глас.

— Когато бях тийнейджър, исках да стана рок звезда — призна Уил.

— Певец или китарист?

— Барабанист.

Сузи се засмя.

— Я стига.

— Сериозно. Бях много щур и по всичко се палех в ония дни. Много, много силно. Действително убедих родителите си да ми купят един невероятно скъп комплект барабани и блъсках по тях сутрин, обед и вечер, подлудявах всички…

— И?

— И тогава, един ден някой взел палките ми и пробил дупки в мембраните на всичките ми барабани. Бяха напълно съсипани.

— Джеф?

— Не — каза Уил. — Макар, че всички си помислиха така. Но не беше Джеф.

— Кой беше?

Уил си пое дълбоко дъх и бавно го издиша. Усети болезнено дращене в гърлото.

— Аз бях — призна той.

— Съсипал си собствените си барабани?

— Не издържах повече. И ти ми говориш за липса на талант! — Той се засмя. — Беше ми писнало от уроци, упражнения, от това, че изобщо не ставах по-добър, от преструвките, че ми е приятно. Но родителите ми бяха похарчили толкова пари, нали разбираш? Не можех просто да се откажа. А после, един следобед си дойдох от училище, родителите ми ги нямаше, а Джеф седеше в стаята ми и блъскаше по моите барабани. Беше страхотен. Идеален. Удаваше му се без всякакво усилие. Както всичко останало. И, не зная. Просто изтрещях. Креснах му да се маха от стаята ми, никога повече да не докосва нещата ми, обичайните лайна от страна на по-малкия брат и в следващия миг вече порех онези барабани като някое чудовище от филм на ужасите. Родителите ми, естествено, обвиниха Джеф. А аз бях прекалено гузен задник, за да си призная.

— И Джеф не каза нищо?

— Защо да го прави? Знаеше, че никога няма да му повярват.

— Значи, просто си го оставил да опере пешкира?

Уил овеси глава. Изведнъж пак бе на дванайсет години и плачеше сам-самичък в стаята си. Защо ли й бе разказал тази история? Никога преди не си бе признавал срама пред никого.

— Знаеш ли, те никога нищо не му разрешаваха. За разлика от мен. „Избраникът“, така ме наричаше Джеф. И беше прав. Аз бях златното момче на родителите ми. Гордостта и радостта на майка ми. Каквото и да поисках, тя имаше грижата да го получа. Комплект барабани, баскетболни топки, частни училища, пари за „Принстън“. — Той потри чело. — Джеф беше като Пепеляшка, детето, което никой не искаше. Трябваше да моли за всяка дреболия, а бе прекалено горд, за да го прави. Нямаше да се примирява с това по-дълго, отколкото бе необходимо.