Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Само че светофарите не му съдействаха и на всяко кръстовище светваха в зелено, сякаш го правеха нарочно. Зелени светофари цели двайсет минути, удивено поклати глава той. Кога изобщо се бе случвало това? Трябваше да я спре, преди да се е прибрала. Иначе щеше да е твърде късно. Родителите й нямаше да му позволят да говори с нея дори по телефона. И със сигурност нямаше да го поканят на обяд.

Движеха се на запад по „Югозападна осма“ улица, когато Лейни внезапно спря по средата на пътя и майсторски се вмъкна в празното място между две коли.

— Не е зле — отбеляза Том, чудейки се какво си бе наумила пък сега. Той продължи до следващия ъгъл, после спря до бордюра и видя как Лейни излезе от колата, взе си талон за паркиране и изчезна в някакъв магазин. В кой от всички? Бе твърде далеч, за да види.

Остави колата си на забранено място и пресече улицата, надничайки във всяка витрина, покрай която минаваше. Подмина няколко ресторанта, една пералня и магазин за обувки. Да не би Лейни да искаше да си купи още един чифт? Имаше само — колко? — трийсетина чифта? И всичките с плоски подметки. Бабешки обувки, така ги наричаше той и я караше — колко пъти? — да си вземе нещо секси, с високи токове и съблазнителни каишки на глезените. Каквито носеше Кристин. Или Сузи, помисли си и почувства нов прилив на ярост като се сети за самодоволната физиономия на мъжа й, надвесена над прозореца на колата му.

— Тъпанар — процеди през зъби, отвори вратата и влезе в обувния магазин с климатик.

— Мога ли да ви помогна? — тутакси попита една продавачка. Усмихна му се и Том се запита, дали не флиртува с него.

— Само разглеждам — отговори й, усетил инстинктивно, че Лейни не е там, но въпреки това отиде до дъното на магазина, за да провери, дали не се е навела да разглежда между кутиите.

Никак не му се искаше да смени приятния арктически въздух на магазина със задушаващите тропици на улицата, но не можеше да си позволи да губи повече време. Отсреща имаше приятен на вид ресторант. Възможно ли бе Лейни да е отишла там, за да се срещне с някого за обяд? С кого? Друг мъж? Да не би през цялото време да се е виждала с някого? Тази ли бе причината за внезапното й желание да прекрати брака им? По дяволите, по-скоро щеше да я убие, отколкото да позволи на друг мъж да влезе в къщата му, да бъде баща на децата му.

И тогава го видя: фризьорски салон „Донатело“.

Лейни ходеше там на всеки шест седмици да й подстригват косата и да й правят прическа. Все бърбореше за оня, дето й правел косата, наричаше го гений и магьосник. Тогава защо косата ти прилича на плява, изкушаваше се да я пита неведнъж.

Приближи се до витрината и надникна през черните извити букви на името на Донатело към вътрешността на салона. С изненада установи, че мястото е претъпкано. Много жени търсят чудесата, помисли си и отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна? — попита една брюнетка с остри кичури иззад високия тезгях на рецепцията. Отправи му широка усмивка, която му показа, че иска да спи с него.

— Лейни Уитман тук ли е? — попита той тихо, обхождайки с поглед салона. Точно сега нямаше време да се занимава с нея.

— Отзад е, мият й косата. — Момичето посочи към извитата аквамаринова стена в дъното на салона.

Том заобиколи и влезе в главното помещение. Там, на въртящите се столове пред огледалата, загърнати със сини найлонови наметала, седяха пет-шест жени, обслужвани от мъже с остри предмети в ръце и сешоари като пистолети, насочени към главите на клиентките.

— Вече не зная какво да правя с нея — една жена на средна възраст доверяваше на фризьора си, закръглен младеж с розови кичури в късата си черна коса. — Яде само фъстъчено масло и суши. Здравословно ли е това?

Жените наистина ли разправят всичко на фризьорите си, зачуди се Том и продължи към самото дъно на салона. Лейни всичко ли споделяше с Донатело? И какво точно му бе казала?

Отначало не я позна. Видя само редица аквамаринови на цвят мивки и един отегчен млад мъж, с потънали в пяна ръце и стъклен поглед, втренчен в отсрещната стена, сякаш изпаднал в транс. Той масажираше главата на някаква жена, седнала и облегната назад, със затворени очи и извит над ръба на мивката врат. Шията й бе напълно оголена, все едно че очаква острието на гилотината. Том позна, че жената бе Лейни по кеглоподобните крака, подаващи се изпод аквамариновата пелерина. Спря се на около метър разстояние.

— Мога ли да ви помогна? — попита младият мъж, извърнал очи. През английските думи се долавяше испански акцент.