Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Знаеш какво искам — каза той.

— Не, не зная. И никога не съм знаела.

— И какво би трябвало да означава това?

— Означава, че не зная какво искаш и се уморих да се мъча да разбера.

— Уморила си се да се мъчиш да разбереш какво?

— Какво искаш — сопна се Лейни, явно по-силно, отколкото бе възнамерявала, защото гласът й рикошира в стените и отекна в салона. Тя сведе брадичка и се втренчи в ореховия паркет. — Виж, дай да не правим това. Прекалено съм уморена да се въртя в кръг.

— Искаш да кажеш, че си се уморила да бъдеш женена?

— Уморена съм от отношението ти.

— И какво е отношението ми? — попита гневно Том.

— Използваш дома ни като хотел, посещаваш го, когато нямаш по-добро място, на което да отидеш или нещо по-хубаво, което да правиш. Не уважаваш нито времето, нито чувствата ми. И пукната пара не даваш какво искам аз.

— Това са пълни глупости.

— Не са глупости.

— Казвам ти, глупости са — гневно повтори Том.

— Добре. Наречи го, както искаш. На мен ми писна.

— Тогава… какво? Тръгваш си просто така?

— Не си тръгвам просто така.

— Прибирам се онази нощ, тебе те няма, децата ги няма. Това как ще го наречеш?

— Пропускаш същественото.

— И какво е шибаното съществено?

— Моля те, Том, може ли да говорим по-тихо? — Лейни притеснено погледна към предната част на салона. — Не е нужно всички да узнават за нашите неща.

— Само адвокатите — сопна се той.

— Какво?

— Зная, че си говорила с адвокат, Лейни.

— Откъде знаеш?

Том забеляза, че страхът се бе върнал в очите й. Не можа да се сдържи да не се разхили.

— Следил ли си ме? — попита тя.

— Мислиш ли, че ще ти позволя просто да ме разделиш от децата ми?

— Никой не се опитва да те разделя от децата ти. Щом нещата се подредят, щом се преместиш в собствен апартамент…

— Собствен апартамент? За какво, по дяволите, говориш? Аз си имам къща. Никъде няма да се местя.

— … и постигнем споразумение — продължи тя, сякаш той не бе казал нищо, — ще можеш да виждаш децата си.

— Току-що ти казах, че няма да се местя никъде.

— Нямаш избор, Том. Ти официално се отказа от правата си, когато родителите ми се съгласиха да поемат ипотеката ни.

Том поклати глава.

— Не знаех какво подписвам.

— В такъв случай, може би е добре да се консултираш със свой собствен адвокат.

— О, може би е добре да се консултирам с мой собствен адвокат — имитира я той. — И откъде се очаква да намеря пари за това? Кажи ми, кучко, понеже явно имаш отговор на всички въпроси.

— Добре, Том. Достатъчно. Мисля, че трябва да си вървиш.

— О, така ли мислиш?

— Очевидно, тук няма да уредим никакви сметки.

— Ти си правиш сметката да вземеш нещо, така ли? — тросна се той, умишлено изопачавайки думите й. — Мислиш си, че просто така ще ти дам пари, задето ме изритваш от собствената ми къща?

— Не искам издръжка за себе си — отговори Лейни с леко треперещ глас.

— О, щедрата тя, няма що — изсумтя Том.

— Само за децата.

— Издръжка за децата? — Какви ги говореше, по дяволите? Той едва печелеше, колкото да покрива собствените си проклети разходи. — Откъде?

— Процент от доходите ти. Съдът ще реши кое е справедливо.

— Нищо от това не е справедливо и ти го знаеш. Не ми пука какво ще реши съдът. Няма да получиш нито една шибана стотинка.

— Не е за мен, Том. За децата ти е, които твърдиш, че обичаш.

— Ти да не би да твърдиш обратното?

— Твърдя, че те имат определени нужди…

— Аз ще ти кажа от какво имат нужда. Имат нужда от баща си — изкрещя той.

— Може би е трябвало да помислиш за това по-рано.

Иззад извитата стена се подаде някакъв мъж. Черната му коса бе оформена във висок перчем, носеше бяла тениска, втъкната в прилепнали черни кожени панталони.

— Тук отзад всичко наред ли е? — попита той.

— Кой си ти, мамка ти?

— Аз съм Донатело. Това е моят салон — учтиво обясни мъжът. И добави не дотам учтиво: — А кой, си ти, мамка ти?

— Аз съм съпругът на дамата. Бихме оценили, ако ни оставите за малко насаме.

— В такъв случай, може би ще помислите, дали да не понижите леко тона си.

— Съжалявам за това, Дони, момчето ми — каза Том. — Ще се опитаме да не викаме.

— Не мисля, че жена ви иска да говорите повече — каза Донатело и погледна за потвърждение към Лейни.

Тя кимна.

— Боя се, че ще се наложи да ви помоля да напуснете — добави Донатело.

— А аз се боя, че ще се наложи да наритам тлъстия ти малък гъз.

При тези думи Донатело се обърна на петите на черните си кожени ботуши и се върна в предната част на салона.