— Нормално.
— Просто нормално?
— Различно е — каза Кристин, спомняйки си първия път, когато бе с жена. Момиче, по-точно. И двете бяха толкова млади.
Случи се, след като майка й я бе изгонила от къщи. Заряза училище, след няколко седмици я хванаха като бегълка и я дадоха на социалните служби, после я пратиха в приют, където остана почти три години. Тъкмо там, в тези мизерни условия, по осем момичета в стая, срещна някой, също толкова увреден, но по свой си начин. В продължение на месеци те се заглеждаха предпазливо една в друга, рядко говореха, внимателно се преценяваха. Най-накрая Кристин бе нарушила мълчанието: „Не мога да си намеря портмонето. Имаш ли нещо общо с това?“
Въпреки това провокативно начало или може би точно заради него, двете момичета скоро станаха неразделни, а дружбата им постепенно прерасна в нещо повече, нещо, което никоя от тях не бе очаквала.
Случи се естествено, без усилие. Една нощ другото момиче просто бе слязло от горното легло и се бе мушнало в тесния креват на Кристин отдолу. Кристин се отмести да й направи място, прегърна младата жена в тъмното, дивейки се на нейната мекота и невероятната нежност на докосването й. През следващите осемнайсет месеца прекарваха всяка възможна минута заедно. Любовта на живота ми — това Кристин го бе разбрала още тогава.
Един ден обаче, неочаквано и без предупреждение, тя изчезна. Отговорничката обясни, че родителите й я взели у дома. По-късно дойде новината, че семейството се е преместило в Уайоминг и тя няма да се върне.
И не се върна. Нито дойде да я види. Нито писа. Нито се обади.
Два месеца по-късно, на осемнайсетия си рожден ден, Кристин също напусна дома и изчезна във влажните долнопробни улички на Маями.
— Мислиш ли, че Джеф ще се разстрои, ако спиш с друг мъж? — питаше сега Уил, рязко връщайки Кристин в настоящето.
— Само, ако не е имал възможност да гледа. — Смехът на Кристин този път бе по-дрезгав и принуден. — Божичко, Уил. Трябва да си видиш физиономията. — Тя внезапно спря да се смее, лицето й помръкна и стана по-сериозно. — Да не би току-що да ми направи предложение?
— Какво? Не. Просто имах предвид…
— Споко. Зная какво имаше предвид. — Кристин се приведе напред, така че коленете им се докоснаха. — Няма други мъже, Уил.
— Обичаш ли го?
— Дали го обичам? — повтори Кристин. — Ама че тежък въпрос.
— Бих казал, че е съвсем прост.
— Нищо не е просто.
— Или го обичаш, или не.
— Не съм мислила за това наистина. Предполагам, че да. По мой си начин.
— И какъв е твоят начин?
— Единственият, който познавам. — Тя стана. — Както и да е, достатъчно сърцеизлияния за един ден.
— Извинявай — тутакси каза Уил. — Не исках да те разстройвам.
— Не си. — Тя се пресегна и го погали по бузата. — Боже, колко си сладък. Наистина съжалявам, че си наранен, Уил. Бих желала да можех да целуна болното място и да ти мине.
— Внимавай какво си пожелаваш — засмя се Уил. Той стана и двамата се озоваха на две педи един от друг.
Няколко секунди останаха така, без никой да помръдва, с вперени един в друг очи, с тела, които бавно се полюшнаха едно към друго.
Ще ме целуне ли — запита се Уил. Можеше ли да причини това на Джеф?
Ще ме целуне ли — запита се Кристин. Мога ли да позволя това да се случи?
До тях достигна звук от превъртане на ключ в бравата на входната врата.
— Хей? — провикна се Джеф. — Има ли някой вкъщи?
Кристин бързо се отдръпна настрани.
— Джеф? — Тя излезе от кухнята, поемайки си няколко пъти дълбоко дъх. — Всичко наред ли е? Мислех, че цял ден ще си с клиенти.
— Часът ми в единайсет отпадна. Имам само няколко минути. Брат ми тук ли е?
Уил се показа на прага между кухнята и всекидневната. Джеф още стоеше до вратата.
— Случило ли се е нещо? — попита Уил.
— Някой иска да говори с теб.
В следващия миг, осветена в гръб от слънцето, Сузи застана на прага на къщата, като дух, излязъл от бутилка. Мекият й глас се разнесе от сенките.
— Здравей, Уил — каза тя.
Том стоеше в остъкленото фоайе на розовата триетажна сграда на „Западен Флеглър“ и поне за петнайсети път разглеждаше указателя на офисите. Толкова много пъти го бе чел през последните шейсет минути, че го знаеше наизуст. Първи етаж: „Лаш, Картър и Крофт“, адвокати, апартамент 100; „Блейк, Фелдър и синове“, адвокати, апартамент 101; „Ланг, Кънингам“, адвокати, апартамент 102; „Торес, Салдана и Мендоза“, адвокати, апартамент 103. Втори етаж: „Уилямс, Сийфърт и Келър“, адвокати, апартамент 200; „Маркус Бренър, Скот и Локаш“, адвокати, апартамент 201; „Леви Аргирис, Кетълуърт“, адвокати, апартамент 202; „Сам Брайсън“, адвокат, апартамент 203. Трети етаж: „Тайсън, Родригес“, адвокати, апартамент 300; „Мишу, Брънтън, Бърнбаум“, адвокати, апартамент 301; „Абрамович, Леви и Кармишел“, адвокати, апартамент 302; и накрая „Полак, Шпитцър, Уолтън, Теперман и Роуи“, адвокати, апартамент 303.
Читать дальше