Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

„Веднага, щом майка ти си оправи нещата, ще се върне за теб.“

Тя не се върна никога. С изключение на някое и друго случайно посещение, по време на което сякаш гледаше в някаква точка, точно до главата му. В крайна сметка, дори и тези посещения престанаха, макар в следващите години Ели да не се отказваше да поддържа контакти както с баща си, така и с брат си.

Ели казва, че тя питала за теб — Джеф чу Уил да казва.

— Джеф? Джеф? — казваше Керълайн сега. — Земята до Джеф. Тук ли си?

Джеф рязко се върна в настоящето, а образът на по-младата му същност изчезна в потока отразена слънчева светлина.

— Съжалявам.

— Според мен, някой е дошъл да те види — и Керълайн посочи към рецепцията. Главата на Джеф рязко се извърна и за един налудничав момент си представи сестра си или може би майка си, застанали на прага. Вместо това видя една крехка млада жена с тъмна коса и големи слънчеви очила.

— Извинете ме за момент — каза Джеф и бързо се приближи до нея. Какво, по дяволите, правеше тя тук?

Сузи свали слънчевите си очила и откри насинената си и подута страна.

— Трябва да говоря с теб — каза тя.

Трийсет минути по-късно Джеф се плъзна на неудобния дървен стол в дъното на пекарната, разположена точно под фитнес „Елит“. Пекарната се славеше с продълговат екзотичен кафе-бар и шест миниатюрни кръгли масички, струпани в края на тясното, изпълнено със сладък аромат, пространство.

— Радвам се, че можа да ме изчакаш — каза той и се почуди какво точно прави тук и какво правеше тя.

— Благодаря, че успя да ме вмъкнеш — отговори Сузи и разбърка капучиното с канела, което си бе поръчала, докато чакаше Джеф да приключи с клиентката си.

— Часът ми в единайсет отпадна.

— За мой късмет — отбеляза Сузи.

— Не ми се виждаш голяма късметлийка. — Джеф погледна през дългия страничен прозорец и видя шефа си да изпраща Керълайн Хоугън през улицата към шоколадовокафявия Мерцедес, паркиран точно пред един противопожарен стълб. По време на заниманието им тя повече от веднъж бе коментирала, че умът му май е другаде — особено след неочакваната поява на Сузи, — и сега той се надяваше, че не се оплаква на Лари.

Сузи намести слънчевите очила, които продължаваше да носи, въпреки сумрака в помещението, и отпи от кафето си. Когато вдигна глава, на горната й устна бе полепнала пяна. Тя притисна устните си една в друга и предпазливо изтри пяната с опакото на пръстите си, сякаш и най-лекият натиск би й причинил силна болка.

— Съпругът ти ли направи това? — попита Джеф и посочи към лицето й.

— Какво? Не. Разбира се, че не.

— Сега ще ми кажеш, че си налетяла на някоя врата ли?

Сузи смутено се засмя.

— Всъщност, налетях на съседското куче. — Познатата лъжа се изплъзна с изненадваща лекота. — Пухи. Една много сладка малка померанска лисица. Цялата бяла и… пухкава. Както и да е, тя има от онези каишки, дето ги щракваш, когато искаш кучето да спре. Сещаш ли се кои?

— Не бих казал.

— Е, както и да е. Пухи хукна, аз се опитах да щракна, но явно не съм го направила както трябва, пък и сигурно не съм внимавала достатъчно, та краката ми се оплетоха в каишката и се превъртях през глава, през крака, както се казва.

— Кой го казва? — Джеф разтри челото си. Бе почнало да му писва да го лъжат.

— Ами… майката на мъжа ми, например — отговори Сузи — или поне преди го казваше. Напоследък е доста болна. Рак.

— И майка ми има рак — каза Джеф, после поклати глава. Защо ли й го бе казал?

— Съжалявам.

— Не е нужно. — Джеф се размърда на прекалено тесния стол и вдиша аромата на прясно изпечен хляб. — Какво правиш, тук? — попита той.

— И аз щях да те питам същото — отговори Сузи. — За събота — поясни тя.

Джеф сви рамене. Тази игра се играе от двама, помисли си, макар честно казано, да не бе съвсем сигурен каква точно игра играеха.

— Какво да ти кажа? Просто трима приятели излязохме следобеда да се повозим.

— И съвсем случайно се оказахте пред моята къща?

— Ти се препъваш в кучешки каишки — многозначително произнесе той. — Ние пък излизаме на следобедни разходки.

Сузи кимна и погледна надолу към капучиното си.

— Приятелят ти ме проследи онази нощ. Познах колата му.

Джеф се засмя.

— Том никога не е бил особено добър в разузнаването.

— Защо ме е проследил?

— Защо не питаш него?

— Предпочитам да питам теб.

— И защо така?

— Не съм сигурна. Може би, защото имаш отзивчива физиономия — каза тя и замълча. — А приятелят ти — не.