Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Към девет часа тази сутрин отивам в къщата на родителите й — продължи Том, сякаш Джеф не бе казал нищо. — Мислех си, че е любезно от моя страна, нали разбираш, да не ходя прекалено рано. А Лейни тъкмо напуска къщата, издокарана от горе до долу и аз схващам, че нещо става. Искам да кажа, защо ще се издокарва така толкова рано в понеделник? Къде отива? Затова решавам да я проследя и да разбера какво става. Тя отива с кола до западен „Флеглър“ и влиза в една яркорозова сграда, като някаква гигантска бутилка сироп за кашлица. Проверявам указателя. Само адвокати, човече.

— Ами значи е говорила с адвокат. Това не означава…

— Означава, че иска развод. Означава, че ще се опита да ми вземе децата. Тези деца означават всичко за мен, човече. Знаеш го.

Джеф реши, че едва ли е моментът да изтъква, че Том рядко прекарваше някакво време с децата си.

— Виж, поеми си няколко пъти дълбоко дъх и се опитай, да се успокоиш. После се обади на шефа си, кажи му, че се чувстваш по-добре и се върни на работа. Това ще отклони ума ти от Лейни.

— Няма да позволя на тази кучка да ми вземе децата.

— Просто се стегни. Не прави нищо глупаво. Почакай да видиш какво ще стане до няколко дни.

— Зная какво ще стане до няколко дни. Ще ми връчат формулярите за развода, ето какво ще стане.

— А може би не. Може би, ако не побесняваш и останеш спокоен… — Джеф млъкна. Говоря с Том, напомни си той.

— Може ти да поговориш с нея — заяви Том.

— Какво? Няма начин.

— Моля те, Джеф. Трябва да ми помогнеш. По твоя вина се забърках в тази каша.

— Какво? — Какви ги дрънка Том, зачуди се Джеф и видя как Керълайн Хоугън намали скоростта на пътечката, мислейки си, че за жена почти на шейсет, тя бе в забележително добра форма.

— И как, по дяволите, ти хрумна това?

— Ако не беше ти и онзи глупав бас в бара…

— Хей, твоя беше идеята да хукнеш след Сузи.

Рецепционистката се покашля и посочи с очи надясно.

— И така, по кое време ви е най-удобно? — попита на висок глас Джеф, докато Лари минаваше покрай него, последван от младата си клиентка, чиято конска опашка се поклащаше насам-натам.

— Здравей, Джеф — каза момичето, на име Кели, с широка усмивка на симпатичното си сърцевидно лице.

Джеф й се усмихна и в същия миг гласът на Том изригна в ухото му.

— За какво говориш? — попита той.

— Разбира се. Защо не си проверите програмата и не ми се обадите пак? Сигурен съм, че ще измислим нещо.

— Какво, по дяволите, става?

— Боя се, че нямам никакви дупки до седем часа.

— Ебаваш ли се с мен или какво?

— Виж — прошепна Джеф, когато Лари и момичето се отдалечиха на достатъчно разстояние. — Казах ти, че не мога да говоря. Шефът ми гледа.

— На кой му пука? Не мислиш ли, че това е по-важно?

— Ще ти се обадя по-късно. Междувременно си иди вкъщи, успокой се и престани да я следиш. Чуваш ли ме, Том? Слушаш ли ме?

— Няма да я следя.

— Добре, хубаво. Аз ще поговоря с нея по-късно. — Джеф затвори телефона, въодушевен от факта, че човек, който лъжеше така често, като Том, все пак не го биваше в това. Върна слушалката на Мелиса.

— Благодаря за помощта.

— Винаги. О, часът ти в единайсет отпада.

— Наред ли е всичко? — попита Керълайн Хоугън, която бе слязла от пътечката и вървеше към него. Предницата на тюркоазеното й трико бе нашарена от потни петна с големината на монета, ноктите й с червен маникюр чешеха влажната горна устна.

— Часът ми в единайсет отпадна — сухо каза Джеф. — А жената на един мой приятел току-що го е напуснала.

Тя изви прецизно оскубаната си вежда и челото й леко се набръчка.

Май ботоксът е пропуснал някои места, помисли си Джеф и я поведе към една пейка, където я накара да легне по гръб.

Керълайн Хоугън легна и намести къдравата си, руса, дълга до раменете коса върху бялата хавлия под главата си. Все още красиво оформените й крака се провесиха в края на тясната пейка и маратонките й „Адидас“ стъпиха на светлия дървен под.

— С каква скорост тичахте на пътечката?

— Шест и половина.

— Никак не е зле за стара чанта. — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да има време да ги редактира и бе благодарен да чуе, че Керълайн се смее. Имаше толкова хубав смях. Нито прекалено дрезгав, нито прекалено момичешки. Истински. Неподправен. Не като Кристин, чийто смях бе изненадващо плах, или Лейни, която сякаш винаги се смееше насила, като и двете като че ли винаги се смееха против желанието си. По-добре му е без нея — каза си Джеф и сложи в протегнатите ръце на Керълайн петкилограмова щанга.