Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Звучи доста лесно — каза Джеф.

— Сигурен ли сте, че не ви познавам отнякъде? — многозначително попита мъжът. — Убеден съм, че съм ви виждал наоколо. В „Дивата зона“ може би?

Уил усети как гърлото му тутакси пресъхна. Какво ставаше? Не може да подхвърлиш име като „Дивата зона“ просто ей така. Какво знаеше мъжът на Сузи? Колко ли бе казала?

— „Дивата зона“ ли? — повтори Джеф, предъвквайки думите. Физиономията му не изразяваше нищо. — Това да не е магазин за дрехи?

Мъжът се разсмя, но смехът му прозвуча кухо.

— Бар в Саут Бийч. Никога ли не сте били там?

— Не мисля.

— Нито пък аз — обади се Том. — Ами ти, Уил? Някога да си отскачал до „Дивата зона“?

— Нов съм в града, забрави ли? — едва успя да изрече Уил.

— Е, приятно прекарване на „Миракъл Майл“ — обърна се мъжът към Джеф, сякаш другите не съществуваха. Явно, ако подозираше нещо — а той съвсем очевидно подозираше нещо, — подозренията му падаха категорично върху Джеф. Мъжът се изправи и взе да се оттегля.

— Благодаря още веднъж — помаха му Том.

Вече палеше, когато лицето на мъжа внезапно се показа отново на стъклото.

— О — поде той, сякаш ненадейно му бе хрумнало нещо. — И гледайте друг път да не ви хващам в този квартал, момчета. — Намигна, обърна се и решително пое към дома си.

— Какво, по дяволите? — разпеняви се Том, точно когато входната врата на къщата се затръшна. — За какъв се мисли този задник? — Пресегна се под седалката си, измъкна един малък пистолет и го размаха във въздуха. — Малко ми трябва да гръмна това шибано лайно.

— Уау! — възкликна Джеф и хвана ръката на Том в мига, в който размаха пистолета. — Малко ти трябва, ясно. Какво, по дяволите, правиш с това нещо?

— Той има пистолет? — викна Уил. — Луд ли е? Да не искаш да ни убият?

— Ха, не се напикавай. Не е кой знае какво.

— Не сме в Кандахар, откачалко — смъмри го Джеф. — Махни проклетото нещо.

— Мамка му — процеди Том, но върна пистолета на старото му място.

— Пистолет. Не мога да повярвам. — Уил дишаше накъсано и с усилие. Нещо го задушаваше. — Зареден ли е?

— Разбира се, че е зареден. Да не ме мислиш за някакъв путьо, дето се разхожда с незареден пистолет?

— Мисля те за ненормален. Ето за какъв те мисля.

— Добре. Достатъчно. — Джеф се пресегна през Том и включи двигателя. — Да се махаме оттук.

— Какво, по дяволите, се случи току-що? — попита Том, докато се отдалечаваше от тротоара.

Уил не каза нищо. Том му бе взел думите от устата.

— Е, Сузи, искаш ли да ми обясниш какво бе всичко това? — нежно попита мъжът й.

Тя седеше на дивана, Дейв стоеше точно отсреща, извисен над нея като кралска кобра.

— Не разбирам.

— Разкажи ми за мъжете в колата, Сузи.

— Няма нищо за разказване — почна да обяснява тя. — Гледах навън и видях тази странна кола да стои там…

— Просто случайно си гледала навън? — прекъсна я той.

— Да. — Беше гледала навън, защото в главата й се въртяха мисли за бягство. Можеше ли да излезе през вратата, без той да забележи? Колко ли време щеше да мине, преди да разбере, че е заминала? След колко часа щеше да открие следите й, да я погне и да изпълни заканата си, че ще я убие, ако някога се опита да го напусне?

— Видяла си странна кола с трима непознати мъже вътре и естествено си излязла да им кажеш здрасти?

Тя незабавно бе разпознала колата — същата, която я бе проследила предишната нощ и за която бе допуснала, че е на детектив, нает от мъжа й. После разпозна мъжете от бара и видя Уил на задната седалка.

— Видях, че се мъчат с картата — каза на Дейв. — Очевидно се бяха загубили. Просто се опитах да им помогна. — Просто се мъчех да избягам, помисли си. Бе изтичала през улицата само с това наум. Не можеше да си позволи да губи повече време. „Вземете ме с вас“ — се канеше да извика. Но вместо това бе излязло: „Какво правите тук? Трябва да се махнете. Веднага.“

Дейв се усмихна, седна до нея и взе ръката й в своя.

— Ръцете ти са леденостудени — отбеляза той.

— Така ли?

— Да не ти е студено, миличка? — Той я обгърна с ръка и я придърпа плътно до себе си.

— Малко.

Почна да разтрива ръката й по дължина. Тя трепна, когато натисна силно едно от местата, където имаше синина.

— О, съжалявам, скъпа. Нараних ли те?

— Не. Няма нищо.

— Защото, знаеш колко мразя да те наранявам. Нали?

— Да.

— Да, какво?

— Зная колко мразиш да ме нараняваш.

— Почти колкото мразя да ме лъжат. Ти не ме лъжеш, нали, скъпа?

— Не.

— Наистина ли никога не си виждала никого от онези мъже преди?