Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Предполагам, че ще зависи от теб, братле — отговори Том.

От небрежното заимстване на думата Уил настръхна.

— Не съм ти брат — изрече по-силно, отколкото имаше намерение.

— Правилно си схванал — съгласи се Том и отново се изкикоти лукаво.

— Как са те, впрочем? — попита Джеф.

— Кои?

— Алън и Вик. Какво правят?

— Откъде, по дяволите, да зная? — отбранително попита Том, но кикотът замря в гърлото му.

Уил се поизправи на мястото си с внезапно събуден интерес.

— Алън не е ли някакъв знаменит компютърен гений в Калифорния?

— Не зная. Такъв ли е?

— Съвсем сигурен съм, че майка ми го спомена. Каза, че и двамата ти братя са се оправили изключително добре.

— Да ти го начукам — изръмжа Том.

— Е, все някой трябва да го направи — отбеляза Джеф. — Понеже не ми се струва, че Сузи Нара ще го чука в скоро време. — Той се захили, Том също — с дразнещия си кикот, който сякаш раздра тъмнозелената изкуствена тапицерия като нащърбен нож. Джеф се извъртя на мястото си и намигна на брат си. Намигането казваше: „Спокойно. Всички сме заедно в тази игра“. Макар че очевидно, помисли си Уил, всеки бе сам за себе си.

Колата на Том рязко спря.

— Та-дам! — триумфално обяви той и с две ръце посочи отсреща на улицата. — Ето ни, момчета. Представям ви „Талахаси драйв“ сто двайсет и едно.

Тримата се вторачиха в изисканата кафява вила с белите плочки на покрива.

— Хубава къща — отбеляза Джеф. — Сигурен ли си, че тя живее тук?

— Абсолютно.

— И защо да ти вярваме? — попита Уил.

— Хей, човече. През оная ми работа е, дали ми вярваш или не. Казвам ти, че това е нейното място. Зави по тази алея, влезе в този гараж, изкачи тези стъпала до тази врата, където я чакаше някакъв тип. Който, при това, не изглеждаше твърде доволен.

— Може да е бил баща й — допусна Уил, мислейки, че възможно Сузи още да живее с родителите си. Може да се е върнала в тяхната къща, след като бракът й се е разпаднал. Макар тя всъщност да не бе казала, че бракът и се е разпаднал, помисли си той, полагайки усилие да си спомни.

„Бил ли си женен някога, Уил?“ — беше го попитала.

„Не. А ти?“

„Да. Но нека да не говорим за това, става ли?“

Значи, в действителност, тя изобщо не бе казвала, че бракът й е приключил. Което означаваше, че поне технически, не бе излъгала.

— Баща й? — подигравателно повтори Том. — Ти будалкаш ли ме?

— Как изглеждаше тоя пич? — попита Джеф.

— Към метър и осемдесет и два, осемдесет и пет-шест килограма. Над трийсет и петгодишен, към четирийсетте. Не изглежда зле. Добре облечен. Със сако и вратовръзка в два часа сутринта, ако щете вярвайте.

— Звучи по-скоро като посетител, не като съпруг — каза Уил, мъчейки се да убеди сам себе си.

— Сигурно, приятелче. Мечтай си.

— Има ли значение кой е пичът? — попита след малко Джеф. — На някой тук пука ли му изобщо дали тя е женена? Искам да кажа, колкото до мене, това само опростява нещата. Без притеснения да не се привърже много, без обещания, които трябва да се нарушат, никой няма да бъде наранен. Момичето просто е излязло да се позабавлява. Също като нас. На мен ми звучи перфектно.

— Но ако си е търсила само това, тогава защо не…?

— Защо не си уцелил десетката ли? — прекъсна го Том, щастлив да довърши изречението вместо него.

— Може би, просто не си я възбудил, братле.

— Може да е разбрала, че е избрала неподходящия пич — добави Том.

— Аз викам, да я питаме — каза Джеф.

— Какво?

— Сто долара на който почука на вратата й и попита съпруга й, дали може малката Сузи да излезе да си поиграе.

— Дадено — каза Том и отвори своята врата.

— Почакай. Не. — Уил се пресегна и го сграбчи за рамото, задържайки го на място. — Това е нелепо. Моля ви, не може ли просто да се махнем оттук?

— Пусни ме, човече.

— Няма да ти позволя да направиш това.

— Мислиш ли, че можеш да ме спреш?

— Стига, стига, момчета — намеси се Джеф. — Дръжте се прилично. — Той се ухили. — Само се бъзикаме с теб, братле. Том никъде няма да ходи, нали, Том?

Кикотейки се, Том затвори вратата.

— Наистина се хвана, че ще отида, нали? Мамка му, звучеше като малко момиченце. „Моля ви, не може ли просто да се махнем оттук?“ — имитира го той.

— Хей — обади се Джеф, зърнал завесите на предния прозорец на номер сто двайсет и едно да се раздвижват.

— Видяхте ли това?

— Какво да видим?

— Някой ни наблюдава.

— Какво? — Том моментално се сниши на мястото си. — Наведете се. Ще ни видят.

— Мамка му — изруга Уил и направи, каквото му бе казано.