Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Целунали сте се? Това ли е всичко?

Уил не отговори нищо.

— Поне поиграхте ли с езиците?

— Беше хубава целувка — каза Уил, обърна се и отиде във всекидневната.

Джеф го следваше по петите.

— О, хайде, братле. Трябва да ми кажеш нещо повече.

— Боя се, че е само това. — Уил се отпусна на дивана. — Съжалявам, че те разочаровах.

— Кой казва, че съм разочарован? Спестих си сто долара.

Уил сви рамене.

— Състезанието не е свършило още — тихо произнесе той.

Смехът на Джеф изпълни стаята.

— Така те искам. Май, в крайна сметка ще се окаже, че в теб тече повечко от татковата кръв.

За миг настана мълчание, преди Уил да проговори.

— Говорил ли си напоследък с него?

— С кого?

— Знаеш с кого. С нашия баща.

— С нашия баща, находящ се в Бъфало? И защо да го правя? — попита Джеф и се върна в кухнята да си досипе кафе.

— Просто, за да се обадиш, предполагам. Да кажеш здрасти. Да видиш как е.

— Жив е, нали?

— Да. Разбира се.

— Е, какво остава да се каже? Сигурен съм, че някой ще ме уведоми, когато пукне. — Джеф се обърна към всекидневната навреме, за да види как брат му трепва. — Не че очаквам да ме спомене в завещанието си или нещо такова.

— Повярвай ми, няма много за наследяване — каза Уил.

Джеф кимна разбиращо.

— Предполагам, че всичките тези години в „Принстън“ доста са поокастрили семейните спестявания.

— Тези пари дойдоха от дядо ми и баба ми — оправдателно изрече Уил. — От страна на майка ми — добави ненужно.

— Блазе ти.

— Наистина ми стана мъчно, когато научих за майка ти — обади се Уил след нова пауза.

— Не е нужно.

— Ели казва, че ракът е много агресивен и в най-добрия случай й остават само няколко месеца.

— Е, да. Случват се такива работи. Не можеш да направиш нищо.

— Би могъл да си отидеш у дома — настоя Уил — и да я видиш, преди да умре.

— Не. Не мога да го направя.

— Ели казва, че тя питала за теб.

— Сестра ми е голяма бърборана. Не знаех, че вие двамата сте си толкова близки.

— Тя е и моя сестра — заяви Уил.

— Полусестра — остро го поправи Джеф. — Тя ли те накара да говориш с мен? За това ли си дошъл?

— Помоли ме да го спомена, да. Но не, не съм тук заради това.

— А защо точно си тук?

— Ти ми липсваше — простичко отговори Уил. — Ти си мой брат.

— Полубрат — за втори път го поправи Джеф. Този път гласът му бе равен като тъпо острие.

— Имах трудности — продължи Уил, решил да изостави предпазливостта. Може би, ако той му се довереше, Джеф би бил по-склонен да направи същото. — В „Принстън“ имаше едно момиче, на което бях наставник. Ейми…

— Ейми? — Джеф се настани удобно на огромния бежов кожен фотьойл и се приведе напред с лакти върху коленете. Парата, надигаща се от чашата му само частично скриваше играещата на устните му усмивка.

— Беше първокурсничка. Бях й наставник по логика. Разбирахме се добре. Едното доведе до друго…

— Чукал си я — констатира Джеф.

— Господи, Джеф. Само за това ли мислиш?

— Почти.

— В една връзка има и нещо повече.

— Не си я чукал.

— Не съм казал такова нещо.

— Чука ли я или не?

— Да, аз… да.

— Е, слава Богу. Тогава, какъв беше проблемът?

— Нямаше. Поне аз не зная да е имало. Бяхме много близки почти цялата година, но тя изведнъж скъса с мен. Не ми даде причина. Продължих да й звъня, опитвах се да поговоря с нея, сещаш се, да разбера къде съм сгрешил.

— Какво му беше името? — попита Джеф.

— Какво?

— Оня приятел, заради когото те е зарязала. Как се казваше?

— Откъде знаеш, че ме е зарязала заради друг?

— Не е съвсем като ядрена физика, братле. Ти кога най-накрая разбра?

— Една сутрин излязох от час и я видях да се целува с него в коридора и направо откачих. Нахвърлих се отгоре му като някакъв побъркан супергерой. Следващият момент, който си спомням, е, че навсякъде имаше кръв.

— И това е начин, братле.

— Начин да бъда изритан от „Принстън“.

— Изритаха ли те?

— Родителите на момчето заплашиха, че ще ме съдят. Явно съм му счупил носа и два зъба. Затова ме отстраниха до края на семестъра. Не е голяма работа, наистина. Така или иначе почти съм си завършил темата.

— Виж ти, виж ти — каза през смях Джеф. — Нямах представа, че вие, философите, сте били такива куражлии.

— И ние си имаме своите моменти.

— Гордея се с теб, братле.

Уил изпита прилив на неочаквана гордост. Брат му се гордееше с него.

Внезапно силно тропане по вратата изтри момента.

— Май Криси си е забравила ключа — каза Джеф, но не мръдна от стола си. Уил прекоси стаята и отвори. През нея нахлу Том.