Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

И така, той лежеше в тъмното и коремът му се свиваше, заобиколен от прецизно изтъканите на ръка от мащехата му завивки, надвиснали над него като враждебни духове от всички ъгли на стаята. А после, една нощ той не можа да се стиска повече и подмокри леглото. На сутринта мащехата му, с пищящото и гърчещо се бебе на ръце, откри още мокрите чаршафи и му се накара, а Уил внезапно спря да реве и почна да гука, почти сякаш разбираше какво става и се радва.

Точно в този момент Джеф реши да го убие.

Изчака всички да си легнат и се промъкна в бебешката стая. Ръчно боядисаната дървена кошарка на Уил стоеше до бледосинята стена, а над главата му мързеливо се въртеше играчка от нежни парцалени самолетчета в ярки цветове. Играчки във всички форми и размери изпълваха лавиците на отсрещната стена. Пухени животинчета — гигантски панди и горди понита, плюшени кученца и мъхести риби — бяха разпръснати навсякъде по мекия син килим. Беше си истинска стая, това Джеф го разбираше дори и тогава. Не просто някакво пригодено пространство в стая, която първоначално е имала друго предназначение. Като неговата стая, с малката кушетка, избутана до простата бяла стена. Преди мащехата му я използваше като ателие за шиене. Разбира се, предполагаше се, че той ще е там само временно. Докато собствената му майка си оправи нещата и се върне да го вземе. Което не можеше да стане достатъчно скоро. Поне това чу мащехата му да споделя със своя приятелка един следобед, докато двете щастливо гукаха на Уил. Джеф застана над кошарката на брат си, погледа го как спи, после грабна най-голямото плюшено животно — ухилен тревистозелен алигатор, — и похлупи лицето на Уил с мъхестия му лимоновожълт корем. Няколко секунди крачката на Уил ритаха френетично във въздуха, после спряха. Малкото му телце внезапно замря съвършено неподвижно и Джеф изхвърча от стаята. Прекара нощта скрит под кушетката си, ужасен, че юрганените духове ще дойдат за него и ще го удушат, докато спи.

На сутринта, когато Джеф влезе в кухнята, Уил бе там, гордо седнал във високото си столче, блъскаше по подноса с лъжица и ревеше за кашата си. Джеф се вторачи в него с безмълвен ужас, чудейки се дали не е сънувал цялата случка.

Все още се чудеше.

Дори и сега, повече от две десетилетия по-късно, легнал в двойното легло с Кристин, в нещо средно между сънно и будно състояние, Джеф недоумяваше. Не дали е способен да убие. Знаеше отговора на това. В Афганистан бе убил поне шестима души, включително един от упор. Но онова бе различно. Там беше война. Прилагаха се други правила. Там се налага да действаш бързо. Не можеш да си позволиш и секунда колебание. Всеки един бе възможен камикадзе. А Джеф бе убеден, че онзи мъж бе посегнал за оръжие, не си бе вдигнал ръцете, за да се предаде, както по-късно твърдеше съсипаната му жена.

Джеф още чувстваше пясъка в очите си и тежестта на пушката в ръцете си. Чуваше изщракването на спусъка, последван от истерични женски писъци, виждаше удивлението в тъмните очи на мъжа, когато експлодирали червени кръгове внезапно се пръснаха върху предницата на бялата му роба, подобно на шарките върху завивките на мащехата му.

Да, способен бе да убие.

Обаче умишлено, хладнокръвно убийство?

Наистина ли се бе опитал да удуши Уил?

И по-късно, когато Уил беше на три години и Джеф го люлееше толкова силно на люлката в задния двор, че мащехата му бе изхвърчала тичешком от къщата и беше грабнала сина си, пищейки: „Какво се опитваш да направиш? Да го убиеш ли?“ Такова ли беше намерението му?

Или пък просто се е опитвал да привлече вниманието й?

Каквато и да му е била целта, не беше проработила. Уил продължаваше да оцелява, независимо колко гаден бе Джеф към него. Баща му продължаваше да го пренебрегва, независимо какви усилия полагаше Джеф да му се хареса. Майка му никога не си оправи нещата, нито се върна да го вземе. Мащехата му продължаваше да го гони от пътя си.

А после, когато стана на четиринайсет, се запозна с дългурестата топка гняв на име Том Уитман, роден последовател, търсещ някой, който да му сочи пътя, и така се роди една доживотна дружба.

Докато Джеф стане на осемнайсет, неуморни ежедневни тренировки бяха добавили десет килограма изваяни мускули към почти сто осемдесет и три сантиметровата му фигура. Красивото лице, което бе наследил от баща си, гарантираше, че момичетата ще са толкова много, колкото и лесни. Изглеждаше, сякаш Джеф трябва само мързеливо да се усмихне неопределено в тяхната посока и те хукваха към него.