Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Том си намери работа в „Макдоналдс“, но напусна веднага, щом събра достатъчно пари да се присъедини към Джеф в Южна Флорида. Бе срещнал Лейни само няколко дни, след пристигането си и тя веднага се лепна за него като дъвка за подметка. Няколко месеца по-късно, все още замаян след една пиянска и развратна нощ, в която Джеф го дразнеше, залагайки сто долара, че не му стиска да го стори, Том бе влязъл в наборния офис и се бе записал в армията. После се бе върнал и бе заложил същите сто долара, че на Джеф няма да му стиска да направи същото. Какво толкова, по дяволите, разсъждаваха те, подписвайки се на пунктирания ред. Това беше приключение, възможност да видят свят, шанс да погърмят с големите пушки. Пък и войната щеше да трае само няколко месеца, не е ли така?

— Оттук, господа — бе казал с усмивка отговарящият офицер.

— Следваща спирка, чистилището — изрече сега Том, отправяйки се през влагата към входната врата, боядисана в болезненолилав цвят. Умът му се върна към изисканата кафява вила в „Корал Гейбълс“, докато тършуваше в джоба си за ключовете. Кой си боядисва вратата лилава, запита се, отключвайки.

„Предполага се, че лилавото носи късмет“, спомни си думите на Лейни и се подготви, прекрачвайки прага. Лейни бе способна да се нахвърли върху него от тъмното, обсипвайки главата му с обвинения като куршуми, да го преследва от стая в стая, с глас, който подобно на самонасочваща се ракета, безмилостно следва целта си.

Когато обаче пристъпи в миниатюрното антре, там не се криеше никой, никой не дебнеше да му откъсне главата и когато си я подаде като костенурка в тъмната всекидневна. Той се отпусна на най-близкия стол, втренчен в празното място, където преди стоеше плазменият телевизор. Няколко секунди се опитва, но не успя да се намести удобно на прекалено тесния стол с дамаска на цветя и стана. Никога не бе харесвал тази стая, така и не свикна с изхвърлените от родителите на Лейни стари мебели.

Тръгна нагоре по стълбите, трепвайки при всяко поскърцване на дървото.

Нещо не беше наред, осъзна, когато стигна горния етаж. Остана неподвижен няколко секунди, почти не дишащ и с напрегнати до краен предел мускули се помъчи да разбере какво бе то.

И тогава разбра — бе твърде тихо.

Погледът му се стрелна към тавана, едва ли не в очакване от небето внезапно да падне бомба. Пресегна се за пистолета, измъкна го от колана, насочи го напред и тръгна по тесния коридор, заобикаляйки невидимите сухопътни мини, докато зад гърба му беззвучно избухваха снаряди.

Вратите на детските стаи бяха отворени, което бе необичайно. Нали Лейни предпочиташе те да са затворени? Влезе на пръсти в стаята на Коуди, бавно приближи кошарата му, ослушвайки се за утешителния звук от дишането на сина си.

Не чу нищо.

Не видя нищо.

Дори и в тъмното можеше да види, че синът му го няма.

Какво става, почуди се Том, втурна се в съседната стая и очите му тутакси възприеха празното легло на дъщеря му, отпечатъкът от малкото й телце ясно личеше върху раираните в розово чаршафи, сякаш някой я бе събудил посред нощ и я бе отвлякъл.

Том хукна по коридора към спалнята, втурна се вътре, светна лампата и дъхът му се смрази при вида на изрядно оправеното легло. Той стовари юмрук върху бледолилавата стена, принуден най-накрая да признае онова, което инстинктивно бе разбрал още в самото начало.

Лейни бе взела децата и го бе напуснала. Беше си отишла.

И ако не беше изгубил почти два часа да следи оная тъпа кучка от бара, можеше да се прибере навреме, за да възпре жена си. Проклета да е тази Сузи, каза си като си спомни как бавно се приближава до мъжа, зловещо застанал на прага.

За всичко беше виновна тя.

— Ела тук — нежно произнесе Дейв, усмихна се на Сузи и потупа мястото до себе си върху широката им спалня, повдигнал кристалнобелите чаршафи, за да се мушне тя под тях. Беше гол от кръста нагоре, загорелите му гърди се повдигаха и спускаха в ритъм с дишането му. Сузи се поколеба на прага, влажната й коса падаше по раменете на бледорозовия хавлиен халат, пръстите на краката й се забиваха в дебелия бял килим, без желание да се придвижат.

— Хайде — подкани я той с мек и окуражителен глас, изпълнен с опрощение, сякаш тя бе тази, която бе извършила нещо лошо.

Направи няколко предпазливи стъпки напред.

— Донесе ли леда? — попита той.

Сузи протегна насинената си дясна ръка и показа найлоновата торбичка, пълна с кубчета лед, която той бе поръчал да вземе от фризера.