Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Казала си й, че си се преместила току-що?

— Имах предвид „ние“.

— Но не си го казала, нали?

— Не зная. Вероятно съм го казала. Сигурна съм, че така трябва да е било.

— Кажи ми какво каза.

— Че току-що сме се преместили от форт Майърс.

— Говорила ли си за мен?

— Какво? Не.

— Какво й каза?

— Нищо. Нищо не съм й казала за теб.

— Не си споменала и дума за отрудения си съпруг, когото се закле, че ще обичаш и ще му се подчиняваш? За скорошното ми назначение в „Маями дженерал“? Че съм на конференция по рентгенология в Тампа и няма да се върна до събота вечерта? Нищо от това ли не си споменала?

— Не.

— Защо не?

— Какво?

— Тя не пита ли?

— Не.

— Питала е само за времето — констатира той.

— Да. И откъде съм.

— А после? Тя просто така спомена, че е свободна да ходи на кино посред нощ с теб в петък вечер, една от най-натоварените нощи в седмицата, както си представям, за място, наречено „Дивата зона“?

— Не си спомням какво каза.

Сузи не видя юмрука на Дейв, докато не се стовари на страната й. Тя се препъна назад в тъмната всекидневна, хвана се за масичката до дивана, за да не падне, и се стовари върху лампата.

— Вдигни я — изкомандва той, пристъпяйки към нея.

Сузи се помъчи да върне лампата на старото й място върху малката, детелинообразна масичка.

— Какво, наистина ли ме мислиш за толкова глупав? Мислиш, че не разбирам кога ме лъжеш? — произнесе с яд той, блъсна отново лампата на пода и нежният абажур с цвят на слонова кост, се изхлузи.

— Вдигни я.

Сузи отново върна лампата на масата. Той отново я събори.

— Намести проклетия абажур.

Тя заопипва с треперещи пръсти вече жестоко смачкания абажур и най-накрая успя да го закрепи на място.

— А сега я вдигни — заповяда отново той.

Сузи побърза да я премести, но ръката му вече се спускаше. Лампата се изтръгна от дланта й, абажурът се изхлузи и полетя към тавана, а овалната основа в коралов цвят се размина с тъкания в бежово и зелено килим и се разби в студения мраморен под.

— О, Господи — проплака Сузи, когато той се спусна към нея, издърпа я на краката и я хвърли към отсрещната стена. До главата, й известната черно-бяла фотография на моряк, прегърнал жена насред Таймс Скуеър в края на Втората световна война се разклати несигурно за няколко секунди, преди да падне на пода.

Сега вече нищо не може да го спре, знаеше си Сузи, затова затвори очи, остави се на юмруците му и зачака всичко да свърши.

Четирийсет минути по-късно Том най-накрая зави по тяхната алея на „Северозападна петдесет и шеста“ улица в толкова порутения, че бе почти моден, квартал на „Морнингсайд“. Дяволите да го вземат този „Корал Гейбълс“, впрочем, изруга мълком той. Да намери обратния път оттам бе почти толкова невъзможно, колкото да се ориентира из онези проклети пещери в Афганистан. Пътища, които ни в клин, ни в ръкав, завиваха насам–натам, задънени краища, изникващи от нищото като снайперисти, улици, оплетени като змии. Истинско чудо бе, че някой изобщо можеше да се измъкне оттам. На три пъти си бе помислил, че е излязъл, само за да открие, че отново е на същия проклет път. Беше изпитал едва ли не унизителна благодарност, когато масивният огромен бетонен скелет на комплекса от жилища и магазини, известен като среден Маями, внезапно лумна пред погледа му.

Изгаси фаровете и лапна дъвка „Джуси фрут“ в случай че, колкото и малко вероятно да бе, Лейни стоеше още будна и той успееше да я убеди да му направи някакъв чай. Паркира бавно под навеса, изключи двигателя, колата потръпна и напълно притихна. Дали Лейни не го наблюдаваше от прозореца на горния етаж? — зачуди се, отвори вратата на колата и обходи с поглед простата бяла двуетажна къща. Родителите й бяха купили къщата уж като сватбен подарък, но тя бе записана само на нейно име. Том знаеше, че в случай на развод, той щеше да остане на улицата.

Нямаше да е първият път, когато щеше да му се случи, мина му през ума и си спомни как собствените му родители го бяха изритали от къщи, след като бе хванат да преписва на матурата и му бе казано, че няма да завърши гимназията с Джеф и останалите си приятели. Джеф незабавно се бе отправил на юг към Университета на Маями, а Том остана заклещен в досадния стар Бъфало.

Без Джеф до него, всичко се бе променило. Вече не се навъртаха хубави момичета; не му казваха, че има страстни кафяви очи и готин задник; ръцете им не се докосваха случайно до неговите, когато се разхождаха; вече не се кискаха и не се дръпваха от приятелките си, когато им направеше знак. Във всеки случай, напълно го избягваха, освен ако не искаха да го питат за Джеф. Какво правел той напоследък? Вярно ли било, че напуснал колежа и мислел да се засели за постоянно в Маями? Възнамерявал ли да се върне в скоро време и дали Том не знае случайно кога по-точно?