Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Веднага щом усети краката си достатъчно силни да го издържат, той се върна в колата.

— Сто двайсет и едно на „Талахаси драйв“ — отбеляза си на минаване покрай спретнатата кафеникава вила с белите плочи на покрива и няколко пъти повтори адреса, за да е сигурен, че го е запомнил.

— Не ме виждаш за последен път, Сузи Нара — каза и зави зад ъгъла, отправяйки се към дома си.

— О, виж ти — усмихнато каза Сузи на мъжа на прага и действително успя да прозвучи доволна, че го вижда, докато се мъчеше да укроти бясното биене на сърцето си. Не бе добра идея да показва страх. Какво правеше Дейв тук? Завръщането му не се очакваше до утре вечер. — Не те очаквах преди…

— Влизай вътре. — Той я сграбчи за лакътя, издърпа я в предното фоайе и затръшна вратата след тях.

— Случило ли се е нещо? Всичко наред ли е? Майка ти…

Дали не му се бяха обадили от старческия дом да му кажат, че тя най-накрая се е предала на рака, който от почти две години разяждаше вътрешностите й?

— Къде, по дяволите, си била? — Дълги, гневни пръсти се забиха в плътта й. Същото място, което Уил толкова нежно бе докоснал преди не повече от десет минути.

— Ходих на кино.

— Кое кино е отворено по това време?

— „Риалто“ на Саут Бийч.

— И очакваш да повярвам, че си изминала целия път до Саут Бийч, само за да отидеш на кино?

— Това е истината.

— Кой филм?

— Новият с Анджелина Джоли, дето ти не искаше да го гледаш.

— С кого ходи?

— С една приятелка.

— Каква приятелка?

— Кристин — отговори Сузи, първото име, което й изскочи в ума.

— Кристин — повтори той и поклати глава, сякаш да отхвърли непознатото име, потривайки наболата си брада с пръстите на дясната ръка. — Коя, по дяволите, е Кристин?

— Просто едно момиче, с което се запознах.

— Кога?

— Преди няколко дни.

— Къде я срещна?

— Какво значение има?

В отговор опакото на дланта му се стовари върху страната й. Сузи се свлече върху млечнобялата стена и падна на колене.

— Ставай — заповяда Дейв, надвесен над нея. Висок почти метър и осемдесет и три тежък осемдесет и два килограма, той я надвишаваше с десет сантиметра и почти трийсет и два килограма. Внушителен мъж, бе си помислила, когато се запознаха пет години по-рано. Красивият принц, дошъл да я спаси. Мъж, който щеше да се грижи за нея. Мъж, с когото не би могла да се мери.

Както е и в момента, помисли от мястото си на пода, потискайки смеха в гърлото си.

— Какво? Вижда ти се смешно ли?

— Не. Разбира се, че не.

— Смееш ли се?

— Не се смея. Не исках…

— Ставай — нареди отново той.

Тя с мъка се изправи на крака.

— Моля те, не ме удряй отново.

— Тогава не ме лъжи.

— Не те лъжа.

— Кажи ми къде я срещна. — Леденосините очи, втренчени в Сузи, излъчваха ярост.

И като си помислиш, че някога тези очи й се бяха сторили мили.

— Работи на едно място в Саут Бийч.

— Какво място?

— Казва се „Дивата зона“ — прошепна тя.

— Какво? Говори ясно.

— Казах, че се казва „Дивата зона“ — повтори Сузи и тялото й се подготви за нов удар.

— „Дивата зона“? — невярващо повтори Дейв. — Що за място е това, по дяволите?

— Просто бар.

— Бар, който се казва „Дивата зона“ — каза Дейв, свил нервно длани в юмруци. — И какво точно правеше ти в тази „Дива зона“?

— Нищо. Честно. Бях на плажа, ожаднях…

— И естествено, си прескочила до най-близкия бар. — Още едно невярващо поклащане на глава, ново свиване на юмруци.

— Бях там само няколко минути.

— Но достатъчно, че да се омешаш с местния „див живот“.

— Тя работи там.

— Тя е сервитьорка?

— Барманка.

— Станала си приятелка с някаква барманка — изумено повтори той.

— Просто поговорихме няколко минути. Тя изглежда мила.

— За какво говорихте?

— Какво?

— Попитах те за какво говорихте.

— Не си спомням.

— Със сигурност си спомняш, Сузи. Освен, ако не искаш да ти припомня. — Той вдигна дясната си ръка.

— Не!

— Кажи ми за какво си говорихте, Сузи.

— Помолих я за едно мартини с нар. Тя каза, че е чувала, че е полезно.

— Пила си мартинита посред бял ден?

— Минаваше пет часа.

— И за какво друго си говорихте двете?

— Говорихме за времето — каза Сузи, мъчейки се да си спомни точните думи от разговора им с Уил.

— За времето?

— Тя ме попита, дали навън е още толкова горещо, а аз отговорих, че що се отнася до мен, никога не е прекалено горещо, тя попита откъде съм, казах й, че току-що съм се преместила от форт Майърс.