Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Сякаш това изобщо е в царството на възможностите, помисли си той. Кога за последен път някое от децата му въобще беше питало за татко? Тригодишната му дъщеря Кенди се разплакваше само като се приближеше до нея, а Коуди, двегодишният му син, за когото всички казваха, че му е одрал кожата, изпадаше в неподправен ужас, когато Том се опиташе да го вдигне, като че ли Том бе някакъв непознат, влязъл по погрешка в къщата. Което си беше доста близо до истината, каза си той и се забави няколко секунди на знака „Стоп“, преди да последва Сузи по следващата улица.

Къде го водеше?

Въпреки че приличаше на баща си, Коуди всъщност се бе метнал изцяло на майка си, разсъди Том. Каквото и да правеше Том, колкото и да се мъчеше, нищо никога не бе достатъчно добро. Синът му плачеше и мрънкаше, малкото му телце се сковаваше в неумелата прегръдка на баща му, ръчичките му се протягаха към по-мекия, по-познат допир на майка му, малкото му кръгло личице се зачервяваше все повече и повече след всеки следващ хленч, докато не заприличаше на узрял домат, който ще се пръсне всеки момент.

Том потръпна. Веднъж, когато беше в Афганистан, действително бе видял главата на човек да се пръсва. Отстрани на пътя лежеше едно момиче. Изглеждаше ранена. Някакъв млад американски войник скочи от джипа си да й се притече на помощ, но момичето бръкна в мръсната си роба. Следващото нещо, което помнеше, беше как през изпълнения с дим въздух се разхвърчават откъснати крайници във всички посоки, а на състрадателния млад войник му липсваше главата.

Том почувства как му се повдига и преглътна няколко пъти, мъчейки се да го потисне. Откъде, по дяволите, бе изскочил този спомен? — запита се той, хвърли цигарата през страничния прозорец и пробва да поеме малко свеж кислород в дробовете си. Не му помогна. Въздухът бе лепкав и заседна като мокър целофан в гърлото му, заплашвайки съвсем да го лиши от въздух. Трябваше да спре колата. Имаше нужда да излезе навън, да се поразтъпче, да си възвърне кръвообращението, да спре да му се върти главата. Имаше нужда да се махне от тази тъпа кола без климатик, преди да повърне върху себе си.

Отклони старата Импала към бордюра и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато видя БМВ-то на Сузи да спира малко по-надолу по улицата, сякаш го изчакваше. Какво прави? Дали нямаше да тръгне насреща му? Да не би да имаше намерение да се изправи срещу него? Просто се махай оттук, каза си той. Махай се веднага.

Само че тя не тръгна насреща. Зави по алеята на една кафеникава вила с покрив от бели плочи и двоен гараж, обвит с лиани. Том стрелна поглед към табелата на ъгъла на улицата. „Талахаси драйв“, пишеше там.

— „Тя е моето Талахаско девойче“ 1 1 She’s my Tallahassee lassie — Песен на американския рокендрол изпълнител Фреди Кенън. — Б.пр. — изтананика мълком той и забравил, че му се повръща, бавно придвижи колата си надолу по улицата.

Вратата на гаража се отвори, но колата й сякаш се поколеба на алеята. Какво чака, зачуди се Том, когато забеляза наличието на още една кола в гаража — лъскав червен Корвет, не по-малко. Два луксозни автомобила. Къща в предградията. Всичко, освен оградка от бели греди.

— Това какво ти говори? — попита той и видя как Сузи се показа от гаража и пресече предната градинка.

Може ли да се движи още по-бавно? — зачуди се Том, затаил дъх, когато входната врата се отвори и на прага се показа мъж — висок, представителен, със сако и вратовръзка, въпреки късния час. За какво е всичко това? — чудеше се Том, а мъжът сграбчи Сузи за лакътя, издърпа я вътре и затръшна вратата след нея.

Том изключи двигателя и излезе от колата. Време е за малко разузнаване, реши той и притича диагонално през улицата към къщата, придържайки се близо до множеството палмови дървета, ограждащи пътя.

И точно тогава го връхлетя. Внезапен порив за повръщане, бързо последван от втори и още един, всеки следващ по-силен от предишния и всеки, придружен от остри пронизващи болки. Той се хвана за корема и се преви на две. Тялото му се разтърси от серия убийствени спазми и той си изповръща вътрешностите върху купчина цъфнали храсти. Пое си мъчително въздух, щипеше му на очите, излязоха му сълзи, докато се мъчеше да се изправи. Кога за последен път му бе прилошавало така? Едва потисна желанието да повърне още веднъж, коленете му трепереха, докато се отпускаше на тревата, заровил глава в шепи. Трябваше да си иде вкъщи. Трябваше да си легне. Трябваше да позволи на Лейни да се погрижи за него.