Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Кристин бе на пет години, когато новото гадже на майка й предложи да я гледа, докато майка й бе на кастинг за реклами в местната телевизия. Той се разположи удобно на купения на старо кафяв кадифен диван във всекидневната на вехтия апартамент, отвори си кутия бира и вдигна крака на покритата с петна масичка, като през цялото време не спираше да превключва телевизора с дистанционното. Кристин бе на пода и си играеше с двете изпочупени Барбита, които бе извадила от кофата за боклук на съседите предишната седмица. Заплетените им коси още миришеха на гнили картофи, дори и след като няколко пъти ги бе измила с препарат за чинии.

— Хей, хлапе — каза Норман и потупа възглавницата до себе си — Искаш ли да видиш нещо интересно?

Кристин се бе настанила до него и бе разтворила широко очи при гледката на мъж и жена, които разгорещено се целуваха.

— Знаеш какво правят, нали? — попита Норман. — Опитват вкуса на езиците си.

Кристин се изкиска.

— Хубави ли са на вкус?

— Много хубави. Искаш ли да опиташ? — Той се наведе напред, така че лицето му дойде твърде близо до нейното и тя усети бирения му дъх да стопля носа й. — Отвори широко уста — нареди той, преди тя да успее да откаже.

Кристин направи каквото й бе казано — нали майка й бе казала да слуша Норман и да прави каквото й каже той? — и Норман тутакси навря езика си дълбоко в малката й уста. Гърлото й се изпълни със слюнка и за момент почувства, че не може да диша. Дръпна се назад, потискайки желанието да повърне.

— Хареса ли ти? — попита той, явно без да разбира колко й е неприятно. Кристин поклати глава, страхувайки се да говори, сякаш езикът му бе откраднал гласа й.

Норман се разсмя, измъкна от задния джоб на дънките си пакетче бонбони, извади червения бонбон, който беше най-отгоре и й го подаде.

— Мислиш ли, че това ще ти хареса повече?

Тя кимна и бързо пъхна бонбона в уста. Червените й бяха любими.

— Не казвай на майка си какво направи — предупреди я той, докато черешовият вкус се разтапяше на езика й.

Какво направи , чу го и сега да повтаря. Думите му рязко я събудиха и тя отново трябваше да потисне желанието си за повръщане. Погледна часовника на нощното шкафче до двойното легло. Беше четири и нещо, което означаваше, че е спала по-малко от час. Опита се отново да легне, но Джеф вече се бе размърдал на сън и бе проснал ръката и крака си в нейната част от леглото.

— Какво правиш? — попита сънено той.

— Само се опитвам да се наместя.

Кристин усети дланта му да обхваща лявата й гърда. Майтапиш се, помисли си тя.

— Какво правиш?

— Ти какво си мислиш, че правя? — Пръстът му почна да описва кръгове около зърното й, Джеф се приповдигна на лакът и придърпа тялото й обратно.

— Мислех, че спиш.

— Така беше. Но сега съм буден. Както можеш да видиш. — Сграбчи ръката й и я сложи на слабините си.

— Много впечатляващо. — Кристин остана безучастна, докато той се възкачваше отгоре й. Без повече предисловия, Джеф проникна в нея и захвана серия от бавни, съсредоточени тласъци, от които месинговата табла ритмично затрака по стената на спалнята. Кристин се отнесе там, където отиваше обикновено в такива моменти. На нейното безопасно място, слънчево поле с високи треви и красиви червени цветя. Бе видяла такова място веднъж в някаква книга с импресионистични картини, която нейната учителка в четвърти клас бе достатъчно любезна да й даде да вземе вкъщи една вечер. Кристин разлистваше книгата, когато Рон се прибра по-рано. Рон бе новият съпруг на майка й — представителен безработен актьор със силен глас и подигравателна усмивка, — затова, когато я бе повикал в спалнята, когато й бе казал да затвори вратата, когато й бе заповядал да иде при него, тя го направи. И когато се бе възкачил отгоре й, когато взе да бърка в нея с пръсти, когато я разкъсваше и я караше да кърви, вцепенена от болка, тя фокусира цялата си енергия в онова огряно от слънцето поле и жената с дългата развяна рокля, застанала на върха на хълма, с нежно бяло чадърче в ръка, загледана в дъщеричката си, палуваща сред вълшебните червени цветя. И понеже художникът нарочно бе замазал неясно лицата им, бе почти възможно да си представи, че тя е малкото момиченце, което щастливо тича по тревата, а жената с чадърчето бе нейната майка, която внимава да не й се случи нещо лошо.

На това място Кристин се връщаше често.

А после, един ден майка й си дойде по-рано от смяната си в „Международния дом на палачинките“, където работеше от около шест месеца, бе намерила Рон възкачен върху почти петнайсетгодишната си вече дъщеря, и бе почнала да крещи, но не на Рон.