Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Ще те видя ли отново? — попита Уил.

Не, имаше ли по-куца реплика?

В отговор тя запали двигателя. Вече потегляше, когато смъкна стъклото.

— Знаеш къде да ме намериш — подвикна и остави Уил в облак прах.

— Путьо — измърмори Том, проследи с поглед колата, която се отдалечаваше по улицата, после зави на север по „Оушън Драйв“. Ти дори нямаш кола, нали, братле? И да ти се иска, не можеш да я последваш.

Но аз мога, даде си сметка и инстинктивно тръгна след нея, като предпазливо се навеждаше и криеше зад паркираните коли. Ухили се, щом видя колата й, хваната в задръстването, което в тази част от пътя бе неизменно като океана, дори и в такъв късен час. Неговата собствена кола бе паркирана само през няколко пресечки. Имаше възможност да стигне до там, преди тя да успее да се придвижи кой знае колко и тогава наистина щеше да я проследи и поне да разбере къде живее. А може даже и да я убеди да му даде шанс. Някои жени просто се нуждаеха от малко повече убеждаване, помисли си, като си спомни онова глупаво момиче в Афганистан, същото, което му бе навлякло цялата беля с разжалването, сякаш той бе единственият американски войник, който малко се бе поувлякъл. По дяволите, рискувал бе живота си всеки ден, заради тези проклети неблагодарници. Прекалено ли беше да очаква поне малка награда?

Няколко минути по-късно вече беше зад волана на древната си Импала в горчичен цвят. БМВ-то на Сузи се виждаше едва на половин пресечка пред него, сигнализирайки желанието й да завие наляво. Мога да я последвам, а мога и да се върна обратно, разсъждаваше той. Уил навярно още обикаляше пеша улиците на Саут Бийч. Би могъл да спре до него и да му предложи да го откара до апартамента на Джеф. Така щеше да му покаже, че номерът му не е минал.

Или пък да продължи да следи Сузи Нара, да види къде ще отиде, да разбере къде живее. Кой знае? Тя като нищо можеше и да го очаква. Бе уловил усмивката й на излизане от бара. После забеляза как очите й шарят в тъмното, сякаш знаеше, че той е там. Дали? Знаела ли е през цялото време? Да не би пък в същия този момент да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че той все още е зад нея? По дяволите, каза си и зави наляво, щом стигна кръстовището, без да изпуска колата й от очи. Бе стигнал чак дотук. Лейни така или иначе щеше да му е бясна. Нямаше смисъл да се отказва точно сега.

— Готова или не — прошепна той и намигна на отражението си в огледалото, — Сузи Нара, ето ме, идвам.

Кристин тъкмо вкарваше своето, купено на старо, зелено Волво с кожени седалки в гаража на яркожълтия триетажен блок на Бримли Авеню, само на двайсетина минути от „Дивата зона“, когато мобилният телефон на Джеф звънна. Не се налагаше да гадае кой може да се обажда по това време. Съществуваха само двама души, на които не им пукаше, че бе почти три часа сутринта, отегчено си помисли тя и погледна към Джеф, който пиянски хъркаше на седалката до нея, глух за началните тактове на националния химн, които се разнасяха от джоба му. Единият беше Том, който несъмнено се обаждаше да докладва хода на нощните действия; другата беше Лейни, която пък звънеше да разбере къде, по дяволите, бе Том. Кристин нямаше желание да разговоря с никого от тях.

Тя спря колата на първото свободно място и изключи двигателя. Остана да седи втренчена в сивата бетонна стена пред себе си, а звуците на националния химн продължаваха да се разнасят. Съжали, не за пръв път, че в сградата няма асансьор. Поне да не живееха на третия етаж. Или да живееха в по-нова сграда. В друга част на града. По-хубава част. Ето какво бих си пожелала, реши тя, ако някога пред мен се яви дух и предложи да ми изпълни едно желание.

Безсмислено е да се целя по-високо, даде си сметка Кристин.

Какъв е смисълът да си мечтаеш за нещо голямо, когато подобни мечти неминуемо се превръщаха в кошмари? А тя вече бе получила своя дял от такива, дори и повече, отколкото й се полагаше.

Не че не можеха да си позволят по-хубав апартамент, или дори малка къща. С барманството и случайните ангажименти като модел, тя изкарваше доста добри пари, а и Джеф се справяше добре като личен треньор. При положение, че нямаше да зареже и този фитнес салон така внезапно, като предишните два. Добре де, каза си както винаги, когато се хванеше, че си пожелава нещата да са по-различни, отколкото бяха. Това място поне бе за предпочитане пред другото, в което бе израсла.

По дяволите, всяко бе по-добро от онова.

„По дяволите“ в случая бе само работна фраза.