Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Какво правиш, малка курво? — развика се тя и метна една четка за коса към стената, толкова близо до главата на Кристин, че усети въздушната струя по косъмчетата на врата си. — Махай се оттук. Никога повече не искам да видя жалкото ти лице отново.

Кристин не си бе дала труда да се защитава. Какъв смисъл имаше? Знаеше, че майка й бе права. Вината беше нейна. Тя бе отговорната. Ако не беше такава флиртаджийка, такава изкусителка, както Рон не спираше да й повтаря, той може би щеше да успее да се контролира. Не казвай на майка си какво направи, чу Норман да казва.

Какво направи .

Първо Норман. После Рон. Значи очевидно вината бе в нея, а не в лошия избор на майка й.

Нейната вина.

Кристин усети как Джеф ускори темпото, изтласквайки я от полето с червените цветя. Знаеше, че за нея това е знак да се присъедини с подходящо звуково оформление от пъшкания и въздишки, нищо прекалено силно, нищо, което да привлече вниманието на Уил към онова, което правеха или пък да предизвика подозрението на Джеф, че може да се преструва. Не че щеше да му пука, така или иначе. Колкото и да бе странно, това беше едно от нещата, които най-много харесваше в него — минималните претенции.

Сграбчи задника му и го придърпа още по-силно към себе си, почувства как той потръпва и се отпуска, прокара длани нагоре по тялото му, поглъщайки и последната му енергия.

— Как ти се видя това? — попита той и гордата му усмивка надвисна над нея.

— Жестоко — отговори Кристин. — Сузи няма представа какво изпусна тази нощ.

Усмивката на Джеф стана още по-широка, той се преобърна и притегли ръцете на Кристин върху кръста си.

— Ще добие — стори й се, че го чува да казва, точно преди да заспи.

— Къде, по дяволите, ме водиш? — запита се на глас Том, докато следваше колата на Сузи по Венецианската магистрала, провесена високо над живописния Бискейн Бей, към континенталната част на Маями. Веднъж минали отсреща, колите забавяха и буквално спираха на кръстовището на булевард Бискейн и североизточната „Четиринайсета улица“. — Мамка му. Сега пък какво? — Къде се бяха втурнали всички? — Вече никой ли не си стои вкъщи? — провикна се през отворения прозорец той към никого конкретно. Минаваше два часа след полунощ, мама му стара. Беше му горещо; беше уморен; беше много пиян и му се гадеше немалко. Така че, от къде на къде да тича след някаква си Сузи, която веднъж вече го бе отрязала тази нощ?

Внезапно от нищото пред него изскочи един Лексус и го засече.

— Шибано гадно копеле! — изруга Том и в този момент трафикът взе да пълзи напред. — Ще ти гръмна шибаната глава. — Пресегна се за пистолета си, но бързо размисли, преброи до десет, после до двайсет, в силен опит да се овладее. Колкото и гаднярът да заслужаваше куршум в дебелата си, тъпа и грозна чутура, последното нещо, което искаше Том, бе да предизвика ненужна сцена. Рисковано бе дори да надуе клаксона, осъзна той и задържа насила ръцете си в скута. Не му се искаше Сузи да се извърне назад, за да види за какво е цялата гюрултия. Пък и навсякъде гъмжеше от полиция. Само му трябваше някое младо любопитно полицайче да го измъкне навън, да му подуши дъха и да разбере, че е пиян. Толкова бързо щяха да го пъхнат в дранголника, че свят щеше да му се завие. Макар че той вече му се виеше достатъчно, помисли и се разхили. Представи си как се налага Лейни да идва в управлението по пижама, за да му плати гаранцията, хванала по едно пищящо дете във всяка ръка, следвана тясно от разярените си родители, и смехът му тутакси замря в гърлото.

— Какво ти става? — чуваше я вече да реве. — Каква работа имаш да преследваш някоя, която си видял в бара, като имаш жена и деца и цяла къща с отговорности у дома?

Което и отговаря на въпроса, помисли си Том и отново се ухили.

— Да не мислиш, че е смешно? — не спираше да мърмори Лейни. — Откачен ли си? Кога най-сетне ще пораснеш?

— Когато ми се прииска, мамка му — сопна се Том, изтласка я в дъното на мозъка си и се размърда на седалката, мъчейки се да надзърне над белия СУВ. Тъпа кола, помисли си той и си я представи как на следващия ъгъл завива с превишена скорост, преобръща се и избухва в пламъци, а сополанкото вътре остава заклещен, дращи по стъклата и се мъчи — панически и напразно, — да избяга от огъня. Това би било страхотно, каза си Том.

Сребристото БМВ на Сузи зави при Природонаучния музей и Космическия транзитен планетариум — каквото и да бе това, по дяволите, — и продължи на югозапад по широкия булевард, а после зави надясно по „Дъглас Роуд“. След това Том вече спря да обръща внимание на табелите. Какво значение имаше по кои улици се движеха? Важното беше какво ще се случи, когато пристигнат.