Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Тя бе поклатила глава.

— Не мога.

— Кажете ми, Сузи. Можете да ми се доверите.

— Нищо не се е случило. Краката й са се оплели в каишката на кучето. Паднала.

— Нараняванията й не съвпадат с вида падане, който описвате.

— Е, може и да не съм разбрала правилно. Казах ви, че не бях там. Не съм видяла какво точно се е случило.

— Мисля, че сте видяла.

— Не съм — възрази Сузи. — Не бях там.

— А вие как получихте тези наранявания, Сузи? Още един инцидент с кучето?

— Това не е нищо. Дори не си спомням как съм ги получила.

— Ами това? — И той посочи един червен белег на бузата й. — Вижда ми се доста прясно.

— Не зная за какво говорите.

— Баща ви е направил това, нали? Той е причинил контузиите на майка ви? Както и вашите — добави меко.

— Не, не е. Не знаете какво говорите. Свършихме ли?

— Не е нужно да го защитавате, Сузи. Можете да ми кажете какво действително се е случило. Ще отидем заедно в полицията. Ще го арестуват.

— А после? — гневно бе попитала Сузи. — Искате ли да ви кажа какво ще стане после, доктор Бигълоу? Защото мога съвсем точно да ви кажа какво ще последва. Майка ми ще се оправи, раните й ще зараснат, ще се върне вкъщи от болницата, ще оттегли всичките си обвинения срещу баща ми, както прави винаги. Тогава ще се преместим в друг град и всичко ще е наред за няколко седмици, а може би даже за няколко месеца и после, бинго — изненада! Всичко започва отначало.

— Не е нужно да става така, Сузи.

— Доктор Бигълоу, аз съм на двайсет и две. Това продължава откакто се помня, а може би даже отпреди да се родя. Мислите ли, че можете просто да се появите, да размахате магическата си слушалка и да оправите нещата?

— Бих искал да опитам — бе казал той.

И тя му бе повярвала.

Бе го оставила да я склони да отидат в полицията, да я убеди да свидетелства срещу баща си, въпреки нежеланието и страстните отричания на майка си. Стоял бе до нея, когато баща й бе осъден и пратен за шест месеца в затвора. Той, разбира се, в крайна сметка лежа по-малко от четири, след което го освободиха и се завърна вкъщи, приласкан от любящите ръце на съпругата си. Три седмици по-късно същите тези ръце бяха счупени на шест места, както и ключицата й и тя отново се бе озовала в болницата. Две седмици, след като лекарите я изписаха, баща й реши да премести семейството в Мемфис, осмото им преместване за толкова години. Този път Сузи не бе заминала с тях. Беше останала във форт Майърс, за да е близо до защитника си, милия д-р Бигълоу.

Двамата с Дейв се ожениха десет месеца по-късно. Девет седмици след това той я удари за първи път. Беше объркала „аз“ с „мен“. Разбира се, беше се скъсал да се извинява и Сузи бе обвинила себе си. Следващият месец не се бе извинявал чак толкова, когато я цапардоса, заради друга колосална граматическа грешка. Не се мина дълго до пълната програма на побоя. През последните пет години имаше много такива: бавела се твърде дълго, докато се оправя да си легне; приготвените от нея макарони не били достатъчно „ал денте“; „флиртувала“ с продавача в книжарницата. Прекалено много побоища, за да ги помни, помисли си сега Сузи, без да си дава труда да се съпротивлява, когато ръцете на Дейв натиснаха главата й към слабините му.

Мина й през ума да го ухапе, но бързо прогони тази мисъл. Със сигурност щеше да я убие.

Пък и не беше достатъчно да го осакати. Вече не.

Сега вече тя го искаше мъртъв.

Мислеше, че може и да е намерила мъжа, който да й помогне.

Джеф бе на осем години, когато се опита да убие брат си за първи път.

Не че имаше нещо лично против Уил. Не, че му мислеше някакво конкретно зло. Просто искаше да го няма. Уил беше винаги там, винаги в центъра на вниманието, при всяко негово проплакване скачаха, на всяко негово желание откликваха. Избраникът. Той заемаше цялото пространство, в което и помещение да влезеше, поглъщаше всичкия кислород, а Джеф оставаше изтикан встрани, жаден за въздух.

Като бебе Уил имаше колики и често плачеше. Джеф обичаше да си лежи нощем в леглото и да слуша ревовете му, от които се чувстваше странно добре, понеже изглеждаше, че въпреки цялото внимание, с което щедро го обграждаха, брат му се чувстваше доста зле.

Само с една решаваща разлика: когато Уил плачеше, всички се заслушваха, но когато Джеф плачеше, му казваха да престане да се държи като бебе. Караха го да пази тишина, да лежи мирно и да не става, дори ако му се ходи до тоалетната посред нощ, защото може да събуди бебето.