Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Джеф се ухили при спомена за тези първи завоевания и отвори очи към топлото слънце, проникващо през тежките сини завеси на прозореца в спалнята.

— Криси? — произнесе въпросително, когато почувства празното място до себе си на леглото. Погледна към часовника на нощната масичка. Два часа? Следобед? Възможно ли бе да е вярно? — Криси? — провикна се отново, този път по-силно.

Вратата на спалнята се отвори. Показа се мъжки силует.

— Тя излезе — съобщи Уил.

Джеф се надигна и седна. Отмахна един рус кичур от очите си.

— Къде отиде?

— До супермаркета. Явно ни е свършила тоалетната хартия.

— Лайняна работа — каза Джеф и се засмя на собствената си шега.

Уил също се засмя, макар в интерес на истината, шегата да не му се бе сторила особено смешна.

— Добре ли си? — попита той.

— Че защо да не съм?

— Не зная. Снощи беше доста пиян. А вече мина обяд.

— Събота е — напомни му сопнато Джеф. — Мога да се успя.

— Хората не се ли нуждаят от личен треньор в събота? — Уил се постара гласът му да е небрежен. Не искаше да звучи осъдително.

— Аз не се нуждая от тях. — Джеф стана от леглото, без да си дава труда да прикрие голотата си, и се отправи към банята. Уил отклони поглед и Джеф се изкикоти. Облекчи се, изми си ръцете, хвърли няколко шепи вода на лицето си и след минута се върна. — Предполагам, че няма кафе — заяви той, застанал до леглото, изви гръб назад и протегна мускулестите си ръце над главата. Ако Уил се притесняваше от привидно неумишлената демонстрация на голота, толкова по-зле, помисли си той. Никога не вреди да покажеш на конкуренцията с какво си има работа. Един лек уплах може да стигне далеч. Джеф грабна дънките си от ръба на леглото и ги нахлузи върху голите си хълбоци.

— Мисля, че Кристин свари един чайник, преди да излезе — каза Уил с твърдо приковани в пода очи. Не искаше Джеф да си помисли, че се е вторачил в тялото му.

Джеф мина покрай него през всекидневната и влезе в кухнята. Наля си малко кафе в чаша с формата на фламинго, прибави мляко и внимателно отпи.

— Кога излезе?

— Преди около двайсет минути. Каза, че ще се върне след час.

— Тя прави хубаво кафе.

— Тя всичко прави добре.

— Така е — съгласи се Джеф, мислейки си за изминалата нощ.

— Наистина си късметлия.

— Да, такъв съм. — Джеф забеляза колебание по лицето на брат си.

— Какво? — подозрително попита той.

— Какво? — повтори Уил.

— Изглеждаш, сякаш искаш да кажеш нещо.

— Не. Всъщност, не.

— Всъщност, да — настоя Джеф.

Уил погледна настрани, покашля се и отново погледна към него.

— Просто…

— Изплюй камъчето, братле.

— Ами… просто… снощи…

— Снощи?

— Тя няма ли нищо против?

— Против какво?

— Сещаш се — каза Уил. — За Сузи. — Името й прозвуча като молитва в устата му. Почувства се добре, само от споменаването й.

— Нищо не се е случило с мен и Сузи.

— Няма ли нищо против, че ти искаше нещо да се случи, че нещо би могло да се случи, ако… — Какви ги върша, по дяволите, запита се Уил. Обикновено любопитство ли беше или се опитваше нарочно да е враждебен към брат си?

— … ако тя беше избрала мен? — попита Джеф, довършвайки изречението на Уил. — Повярвай ми, нещо определено щеше да се случи. Но тя не избра мен, нали? Тя избра теб. — Избраникът, помисли си Джеф, отпи от кафето, което внезапно му загорча на езика.

— Не е точно там въпросът.

— А къде точно е въпросът? — раздразнено попита Джеф. Господи, нищо чудно, че брат му се бе провалил предната нощ. Винаги ли бе толкова нерешителен? — Какво се опитваш да кажеш, Уил?

— Просто ми е трудно да повярвам, че Кристин наистина приема това.

— Тя е удивителна жена.

— Тогава защо я мамиш? — Въпросът се изплъзна от устните му, преди да може да го спре.

— Едва ли може да се нарече мамене, щом другият човек казва, че всичко е наред, не е ли така? — попита Джеф.

— Предполагам. Просто…

— Какво?

— Не разбирам защо ти би го желал.

— Хей, човече. Нали знаеш какво казват хората: „Нищо не мирише по-хубаво от нова путка“. — Джеф се ухили. — И като стана дума, какво точно се случи снощи? — Той издърпа един от кухненските столове и го яхна, наслаждавайки се на неудобството на брат си.

Уил остана прав.

— Знаеш какво се случи.

— Зная какво не се е случило. Ти не си…

— Може ли да не водим този разговор отново? — попита Уил.

— Опипа ли я поне? Моля те, кажи ми, че си получил нещо снощи, освен махмурлук.

— Целунахме се — призна Уил след дълга пауза. Не искаше да омърсява спомена, като говори за него.