Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Какво, по дяволите, става тук? — викна той, устремен към центъра на помещението. — Вече не си ли вдигаш проклетия телефон?

Джеф взе да тършува в джобовете на дънките си.

— Този ли е? — попита Уил и вдигна телефона от синята кушетка. Метна го към Джеф и той го улови с лявата си ръка.

— Мамка му. Звънях ти поне петдесет пъти — ядосано каза Том, крачейки напред-назад пред стола на Джеф.

Уил забеляза, че Том продължаваше да е със същите дрехи като предишната нощ и че дъхът му смърди на бира и безсъние.

— Съжалявам, човече — каза Джеф. — Бях абсолютно пиян.

— Да ти донеса ли чаша кафе? — предложи Уил.

— Да ти изглежда, че ми се пие кафе? — ядосано се сопна Том.

— Изглеждаш така, сякаш ще ти дойде добре — каза Джеф. — С двойна сметана и двойна захар — обясни на Уил. — Проблем ли има? — попита той Том, след като Уил излезе.

— Лейни си е отишла — отговори Том. — Взела е децата и ме е напуснала.

— Ще се върне.

— Не. Не и този път.

— Говори ли с нея?

— Опитах се. Тя е в къщата на родителите си. Тази сутрин отидох там, но не искаше да ме вижда. Наистина й е дошло до гуша.

— Дай й няколко дни да й мине. Ще си промени решението.

— Техните казаха, че имам няколко дни да си изнеса нещата от къщата. Да ти звучи, сякаш ще си промени решението?

— Звучи ми, сякаш имаш нужда от добър адвокат — каза Уил, който влезе във всекидневната с кафето на Том.

— А на мен ми звучи, че ти трябва да си гледаш твоята проклета работа — изрепчи се Том.

— Може и да е прав — обади се Джеф.

— Да бе? Сякаш разбира от всякакви лайна.

— Дали да не се махна оттук за известно време? — предложи Уил, остави чашата с кафе на канапето и се отправи към вратата. Нямаше желание да влиза в разправии с Том, който очевидно си търсеше кавгата.

— Дали да не идеш да посетиш приятелката си в „Корал Гейбълс“? — провикна се след него Том. — Тя е женена, между другото. Знаеше ли това, господин Всезнайко?

— Какво? — Какви ги говореше Том?

— За какво говориш? — попита Джеф, вместо него.

— Говоря за факта, че Сузи Нара е женена жена.

— Ти си луд — каза Уил.

— Забрави ли да ти спомене за това по време на романтичната ви разходка по плажа?

— Проследил си ни?

— На плажа, в киното, обратно до колата й. Сребристо БМВ, в случай, че се чудиш — каза на Джеф и отново се обърна към Уил. — Видях те как си изпусна чорапа на пясъка, видях те как си изпусна и късмета до колата й. — Том се ухили. — Това си беше целувка за сбогом, впрочем. Каза ли ти, че никаква не я свърши? — попита той Джеф.

— Каза ми.

— Не ти вярвам — заяви Уил, въпреки че свитият стомах му подсказваше обратното.

— Колко залагаш? Сто кинта? Какво ще кажеш за хиляда?

— Звучиш ужасно сигурен — отбеляза Джеф.

— Би трябвало да съм. Проследих дамата по целия път до „Корал Гейбълс“. „Талахаси драйв“ сто двайсет и едно. Хубава къща. Гараж за две коли. Мъжлето й я чака на прага. Мога да ви покажа, ако искате доказателство.

Джеф моментално скочи на крака и се отправи към вратата.

— Води — нареди той на Том и махна към Уил. — Идваш ли, братле?

Какво? Няма начин. Абсолютно никакъв, помисли си Уил.

— След вас — каза обаче той.

— Това е смешно — каза двайсет минути по-късно Уил. Още се мъчеше да се намести удобно върху разхвърляната задна седалка в ръждясалата Импала на Том. Колата бе стара и миришеше по-лошо и от Том, въпреки че всички прозорци бяха отворени. Плюс това Том бе ужасен шофьор, кракът му неуморно натискаше ту газта, ту спирачката, без никаква видима причина, така че колата постоянно подскачаше напред–назад, сякаш хълцаше. Уил се страхуваше, че ще повърне, ако не спрат скоро. — Къде, по дяволите, е това място?

— Търпение, нашия, търпение — каза Том. Присмехулният му тон показваше, че се забавлява неимоверно.

Копеле, помисли си Уил и в същия миг си даде сметка колко много ненавижда Том, как винаги го е ненавиждал. Това ти харесва, нали? Харесва ти чувството на контрол над нас, непознатото усещане за власт.

— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваш? — попита Джеф от предната седалка.

— Отпусни се, човече. Нали снощи бях тук.

— Не минахме ли покрай този ъгъл преди пет минути? — настоя Джеф.

— Всички тези улици си приличат. Повярвай ми. Зная къде отивам.

— Как си там, отзад, братле? — подвикна през рамо Джеф.

— Не съм съвсем сигурен какво, по дяволите, правим — честно отговори Уил.

— Търсим си къща — изкикоти се Том.

— А когато стигнем там? — попита Уил.