Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Предполагам, че говориш за приятеля си, чиято жена го е напуснала — констатира Керълайн, сви лакти да приближи щангата към челото си, после я вдигна отново, без да чака да й кажат. Тя идваше по два пъти седмично през последните три години, загряваше на пътечката, после в продължение на един час се занимаваше с персонален треньор. Предишният й треньор бе заминал за Ню Йорк преди два месеца и Джеф бе нает на неговото място. Керълайн знаеше точно какво се иска от нея — качество, което Джеф харесваше в жените.

Качество, което за жалост липсваше на Лейни Уитман.

Макар че тя със сигурност знаеше в какво се въвлича, когато се ожени за Том.

— Изпъни ръцете — напомни той на Керълайн. — Вдигни ги малко по-високо. Така е добре, Керълайн. Хайде още осем пъти.

— И защо го е напуснала? — попита Керълайн.

— Кой знае? — сви рамене Джеф. — Ти защо напусна твоя съпруг?

— Кой по-точно?

— Колко си имала?

— Само двама. Напуснах първия, когато го хванах в леглото с гувернантката — банално, но вярно; вторият умря от рак преди четири години, така че предполагам, технически погледнато, той ме напусна.

— Мислиш ли, че някога ще се омъжиш отново?

— О, надявам се — каза Керълайн и прозвуча като тийнейджърка. Джеф взе щангата от ръцете й. — Винаги ми е харесвало да бъда омъжена. Ами ти?

— Никога не съм имал удоволствието. — Думата „удоволствие“ заседна в гърлото на Джеф. Понякога, най-често, когато най-малко го очакваше, все още можеше да чуе майка си и баща си да крещят иззад затворената врата на спалнята им. В това нямаше кой знае какво удоволствие. Посочи пода.

— Серия лицеви опори.

— Толкова ви е лесно на вас, мъжете — каза Керълайн, легна на пода, протегна крака назад и почна да се оттласква нагоре-надолу върху длани.

— По-бавно — предупреди я Джеф. — Мислиш, че ни е лесно?

— А не е ли?

— В какъв смисъл?

— С жените — изсумтя Керълайн.

Джеф погледна към Мелиса, чиято леко засрамена усмивка показваше, че го е наблюдавала, а после към Кели, която дискретно му помаха с пръстите на лявата си ръка, докато се готвеше да издигне два петкилограмови дъмбела над гърдите си.

— Предполагам — каза той и си представи майка си, отразена в голямото огледало отзад.

„С коя си бил този път?“ — питаше гневно и обвинително тя.

„С никоя“ — сприхаво отговаряше баща му. — „Бях в офиса.“

„Да бе, как не. Както си бил в офиса и миналия четвъртък през нощта и в предния четвъртък също.“

„Щом казваш.“

„Казвам, че си гаден кучи син, ето какво казвам.“

„Кой го казва.“

— Добре, Керълайн, наведи още малко — изрече на глас Джеф, опитвайки се да блокира със собствения си глас кавгата на родителите си, както правеше, когато беше малък. — Така е по-добре. Направи още десет.

— Защо викаш? — попита Керълайн.

— Извинявай. Не се усетих.

— Всичко наред ли е? — попита Лари, минавайки наблизо. Бялата тениска без ръкави излагаше на показ мускулестите му ръце. Кели послушно вървеше след него, но очите й следваха Джеф.

— Музиката е малко силна — каза Джеф.

— Нали? — съгласи се Лари. Отиде до отсрещната стена и я намали. — Сега как е?

— Много по-добре — излъга Джеф. В интерес на истината, той обичаше силната музика. Особено рап и хип-хоп, музиката, която не само ти влиза в главата, но и под ноктите и между пръстите на краката. Музиката, която обикновено заглушава всякакви мисли.

Когато беше малък и се мъчеше да не слуша скандалите на родителите си, крещящи един срещу друг в съседната стая, си пускаше радиото колкото се може по-силно и пееше заедно с „Аеросмит“ или Ричард Маркс, а ако не знаеше думите, си ги измисляше. По дяволите, пееше дори с „Абба“. „Ти си танцуващата кралица“.

Ели обожаваше тази песен. Сестра му бе с три години по-голяма от него и понякога, когато родителите му отново се нахвърляха един върху друг, той се втурваше в стаята й, пускаха радиото, той пееше, тя танцуваше, понякога го грабваше и го завърташе многократно, докато, изтощени и треперещи, не се сриваха на пода, а стаята продължаваше щастливо да се върти наоколо.

„Ти си танцуващата кралица“.

Но това бе, преди една мразовита нощ, в която майка им ги измъкна от топлите им легла, нахлузи им палтата върху пижамите, после ги натика в колата всред суровия студ и потегли по магистралата, без дори да провери, дали коланите им са закопчани. Тя плачеше и плюеше думи, които той не разбираше, но познаваше, че са лоши, само по начина, по който ги изстрелваше срещу предното стъкло. След това кара твърде дълго, накрая паркира пред един мотел в предградията, измъкна ги от колата, накара ги да газят в снега без ботуши, долнищата на пижамите им подгизнаха от леденостудените локви и двамата вече плачеха, докато стигнат до врата номер седемнайсет.