Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Направи още седемнайсет — каза сега Джеф.

— Какво? — Керълайн се надигна на колене. — Още седемнайсет? Майтапиш ли се?

— Извинявай. Исках само да проверя, дали внимаваш.

— О, внимавам много добре.

— Седни на края на пейката. — Джеф се пресегна за единайсеткилограмовата щанга и Керълайн протегна длани. Той постави щангата в тях, дългите й, червени нокти я обхванаха. — Протегни ръцете още малко настрани. Така е добре. Хайде, издишваш, когато повдигаш. Опитай се да задържиш ръцете изпънати.

Детето Джеф си пое дълбоко дъх, когато видя как майка му блъска с ръце по вратата на мотелската стая.

— Пусни ме да вляза, копеле — крещеше тя в студения нощен въздух. — Зная, че си вътре.

След което вратата на стая 17 бавно се отваря, баща му застава там, само по боксерки и невменяема усмивка, а в леглото зад него седи някаква жена, със събран под брадичката си чаршаф.

Преди обаче Джеф да има време да разсъди какво прави баща му с тази непозната жена на това непознато място посред нощ, майка му вече го е избутала от пътя си, заедно със сестра му, крещи на жената, че е мръсна курва, издърпва чаршафа й, така че голите й гърди лъсват изцяло, а после се нахвърля върху нея и издира лицето й с дългите си червени нокти.

Точно като на Керълайн, осъзна сега той, наблюдавайки щангата в ръцете й да се вдига и спуска. Това ли бе отключило нежеланите спомени за майка му? Или може би разговорът в събота с Уил.

Наистина ли на майка му й оставаха само няколко месеца живот?

„Тъпи кучки“ — чуваше баща си да мърмори, развеселен и безразличен едновременно, докато гледаше как двете жени се бият върху мотелското легло.

— Много добре, Керълайн — каза Джеф, стараейки се гласът му да е нисък и тих. — Ти си много силна.

— Е, нали казват, че жените са по-силния пол.

— Мислиш ли, че е вярно? — Подаде й въженцето за скачане. — Една минута.

— Мисля, че в някои отношения, да.

— В какви отношения?

— Емоционални. — Почна да скача на место. — Вие, мъжете, сте доста по-крехки, отколкото си мислите.

— Нима не каза току-що, че на нас ни е много по-лесно?

— Да ви е по-лесно, не означава, че не сте по-крехки — загадъчно произнесе Керълайн.

За какво, по дяволите, говори — запита се Джеф, все по-изнервен от разговора. Не му харесваше, когато жените го караха да се чувства глупав.

— Пийни малко вода — предложи той, когато тя приключи със скачането.

Тъпи кучки, чу да казва баща му.

За известно време ще поживееш с баща си, говореше в следващия момент майка му.

Детето Джеф стоеше като истукан, мъчейки се отчаяно да сдържи сълзите, които чувстваше, че се събират в очите му, докато гледаше как майка му си мята дрехите в едно малко кафяво куфарче на леглото.

„Но аз не искам да живея с него.“ Той беше само на седем години. Десетгодишната Ели бе застанала на прага, с очи като чинии, и гледаше.

„Боя се, че нямаш избор. Баща ти не ми дава достатъчно пари, за да се грижа и за двама ви, а на мен ми писна да се карам с него за всяка стотинка. Така че, нека той да се грижи за теб известно време. Това ще отнеме малко от блясъка на госпожица Кларабел.“

Госпожица Кларабел бе името, с което майка му бе кръстила новата съпруга на баща му, въпреки че тя фактически се казваше Клеър. Джеф всъщност никога не я бе харесвал. Беше тънка и кокалеста и вечно притеснена за нещо. А сега, когато имаше и новородено бебе, когато и да се покажеше той, сякаш вечно й пречеше.

„Имам нужда просто от малко време за себе си“ — бе продължила майка му и бе затръшнала капака на куфара си. „Да си дам сметка кое е най-добро за мен. За всички нас“ — бе добавила тя, в най-добрия случай гузно, това Джеф го бе разбрал, дори и тогава.

„Ами Ели? И тя ли остава с татко?“

„Не. Ели остава с мен.“

„Защо да не мога и аз да остана?“ — заплакал бе Джеф. — „Обещавам, няма да ти създавам никакви проблеми. Честна дума, ще съм добро момче.“

„Работата е там, че той много ми напомня за баща си“ — чу майка си да казва по-късно по телефона, без да се старае да понижи глас, докато самият той подсмърчаше на стълбите, в очакване баща му да го вземе. — „Кълна се, имат абсолютно еднакви проклети лица. И нищо не мога да направя, но всеки път, когато го погледна, ми се иска да го удуша. Зная, че е ненормално. Зная, че не е негова вината. Но просто не мога да го гледам.“

„Това е само временно“ — бе казал по-късно баща му, въвеждайки го в пълната с одеяла шивачница на мащехата му. Бе сложил куфара му на тясната кушетка, набързо бутната до стената.