Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Съжалявам, Кристин — каза Уил и изтича в банята да вземе двайсет и две калибровия пистолет на Том. Пъхна го в джоба на панталоните си в цвят каки и излетя от апартамента, като прескачаше по две наведнъж външните стъпала към двора.

Пет минути по-късно бе вече в таксито и пътуваше към мотел „Южняшки комфорт“.

— Сузи, миличка — прошепна Джеф и се приведе към леглото да я целуне по страната. Мразеше да я безпокои. Тя спеше така спокойно.

Сузи отвори очи, сини като крайбрежния плавателен канал.

— Здравей — каза тя.

— Съжалявам, че те събудих.

— Няма нищо. Колко е часът?

— Минава седем.

— О, Боже мой. — Тя се надигна и седна. — Не мога да повярвам, че толкова съм спала.

— Много ти се бе насъбрало. Беше изтощена.

— Предполагам. Случило ли се е нещо?

— Не. Нищо. Всичко е наред. Гладна ли си?

Сузи се засмя.

— Умирам от глад.

— Добре — каза Джеф. — Имам нужда да направиш нещо.

Том попадна в задръстване само на няколко минути от аерогарата.

— Хайде, хора, движение — провикна се през отворения прозорец и в отговор горещият влажен въздух го зашлеви през лицето. — Какво, по дяволите…? — Отвори вратата и стъпи на земята, за да погледне покрай огромния тир пред него. Как изобщо се оказа затиснат зад този проклет камион? И по-важното, колко време щеше да остане тук? Времето си заминава, помисли си. И без това вече беше закъснял, защото изгуби прекалено много време да се разправя с Уил. Джеф нямаше да остане доволен.

Мамка му, изсмя се той. Джеф при всички случаи нямаше да остане доволен.

Може би не биваше да ходи. Нека Джеф си се оправя сам-самичък. Да разбере какво е да си предаден, да си даде сметка колко много се нуждае от Том, как винаги е имал нужда от него.

— Аз не съм педерастът в това уравнение — изръмжа Том и зърна в далечината светлините на линейка.

Изглежда доста тежка катастрофа, помисли си той с надеждата, който и да я бе предизвикал, да е умрял в нея. Върна се в колата си, запали още една цигара и пусна радиото, усилено до край. Заслуша се в някаква кънтри певица, която виеше в невъзможно висока октава за невярното си гадже и през цялото време си представяше как Лейни прави секс с най-добрия му приятел.

— Тази лъжлива кучка — изруга той. Да му разправя, че не разбирала защо жените го намират за толкова привлекателен, че тя самата никога не го била смятала за особено хубав. А през цялото време се е чукала с него зад гърба на Том. Той удари с юмрук по волана и се почуди от колко ли време продължава авантюрата им, колко ли време най-добрият му приятел му се е присмивал зад гърба.

— Мърдайте, педали.

Сякаш стресната, дългата редица коли и камиони се раздвижи и постепенно набра скорост покрай две лошо смачкани коли встрани на пътя. Един униформен полицай вземаше показания от няколко човека от участниците.

— Научете се да карате, задници — провикна се Том, когато бе на безопасно разстояние. Преустрои се в дясната лента, излезе през първия изход и в следващите десет минути кара в кръг, търсейки мотел „Южняшки комфорт“. — Не можаха да отседнат в „Холидей ин“ — мърмореше той. — Трябваше да изберат някакво тъпо местенце, дето никой не го е чувал. Трябва да си вземеш едно от тези нещица, GPS-ите, дето аз си взех , беше му предложила веднъж Лейни. Моето го използвам през цялото време.

— Разбира се, че го използваш — възкликна Том сега. — Иначе и с двете ръце не можеш да си намериш задника.

Макар че й е било много лесно да намери Джеф.

— Къде сте, по дяволите? — извика Том и в същото време над главата му ниско прелетя самолет, готвещ се за кацане. И тогава го видя — неонов знак на половин пресечка от него, вляво. Мотел „Южняшки комфорт“, гласеше надписът и друг, по-малък, под него: „Свободни места“. — Не, благодаря — каза Том и с любов погледна към оръжията на седалката до себе си, насочвайки колата към лявата лента.

— Вече си имам стая.

Джеф седеше на кафявия тапициран стол срещу леглото, когато чу отвън да спира кола.

— Най-сетне — въздъхна той и се зачуди откога ли бе притаил дъх. Защо, по дяволите, Том се беше забавил толкова? Отиде до вратата и зърна отражението си в огледалото на банята. Изглеждаше уплашен, сам го разбра, и се запита — не за първи път, — дали действително щеше да успее да осъществи плана си. Можеше ли наистина да застреля хладнокръвно човек?

И което бе по-важно, щеше ли да успее да се измъкне след това?

Да, и на двата въпроса, внуши си той. А сега, когато Том най-сетне бе тук, всичко щеше да тръгне по плана.