Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Уил реши, че не може да остави брат му да рискува така. Да, щеше да отиде в мотела, но само, за да се опита да вразуми Джеф. Нямаше да занесе пистолета. Отначало Джеф щеше да се вбеси, Уил бе сигурен в това, но рано или късно щеше да се успокои, а накрая даже можеше и да му благодари.

Усети капчици пот да избиват по челото му, влезе в банята, закрепи пистолета на мивката и наплиска лицето си със студена вода. Едва тогава осъзна, че вече не е сам и още някой бе влязъл в апартамента.

— Хей? — провикна се той, скри пистолета в дъното на шкафа под мивката зад купчина хавлии в прасковен цвят и се върна във всекидневната.

Том стоеше пред дивана, мръсната му карирана риза висеше над изпокъсаните дънки на кльощавите крака, тъмната му коса бе несресана и мазна, кръстосал ръце, с глуповата самодоволна усмивка на лицето. Буквално вонеше на бира и цигари.

Уил почувства как пулсът му се ускорява.

— Майка ти не те ли е научила да чукаш?

— А твоята не те ли е научила да заключваш? — контрира Том.

— Джеф не е тук.

— Зная, лайнар. Кой мислиш, че ме накара да дойда тук?

— Джеф те е накарал да дойдеш? — Защо, по дяволите, ще прави това? Не му ли вярваше, че ще се справи? Да не би почти непознатият му брат да го познаваше по-добре, отколкото той сам себе си?

— Явно ти се е обадил, когато не е могъл да се свърже с мен — каза Том, без дори да се опитва да прикрие пиянското си самодоволство. — Но изглежда, че вече няма нужда от теб, братле. Тук съм, за да ти съобщя, че вече нямаме нужда от услугите ти.

— За какво говориш?

— Оттук нататък аз мога да оправя нещата.

— Не съм съгласен.

— Виж, няма да споря с теб. Това тръгва от самия голям брат. Той не те иска в тази работа, каза ми да ти кажа, че си философ, а не боец.

Мислител, не деятел, помисли си Уил. Хамлет, не Херкулес.

Даже не и момче-доставчик.

— Така че, ако не възразяваш, след като бях достатъчно любезен да карам чак дотук, просто ще си прибера пистолета и ще си хвана пътя.

— Той не е тук — обяви Уил, молейки се изражението му да не го издаде.

— За какво говориш? Естествено, че е тук.

— Не е. Вече проверих.

— Значи не си гледал както трябва. — Том се шмугна покрай Уил в спалнята. — Има толкова много скришни места.

— Казвам ти, не е тук — повтори Уил, когато Том се отправи право към нощното шкафче до леглото, сякаш насочван от някакъв радар. Изтегли най-горното чекмедже, метна го върху леглото и бързо го прерови. — Може Кристин да го е изхвърлила — предположи Уил, след като Том прекатури ядосано чекмеджето.

— Тя не би направила такова нещо.

— Малко се бе шашнала от това, че в апартамента има пистолет.

— Кристин не се шашка — отсече Том и насочи вниманието си към тоалетката.

— Ами тогава може да го е дала на Лейни — импровизира Уил и тутакси съжали, че бе споменал името й.

— За какво говориш?

Уил отстъпи крачка назад, сякаш Том го бе блъснал действително.

— Нищо. Аз просто…

— Кога може да го е дала на Лейни?

— Когато тя дойде тук онзи ден. — Уил пробва да се засмее, но постигна само една крива полуусмивка. — Никой ли не ти каза?

— Не. Никой не ми каза. Какво търсеше тя тук?

— Дойде да види Джеф.

— Защо ще иска да вижда Джеф?

— Откъде да зная?

— Пълни простотии — заяви Том и гневно разтърси глава. — За малко да се хвана, задник. — Той се зае да изпразва чекмеджетата, изтърсвайки съдържанието им на пода. — Проклетият пищов трябва да е тук някъде — заинати се той, пльосна се на пода и надзърна под леглото.

— Не е — увери го Уил, облекчен, че Том сякаш бе повярвал. — Казах ти, че проверих навсякъде.

— Мамка му. — Том с усилие се изправи на крака и се върна във всекидневната.

— Е, какво сега? — попита Уил. — Ще се обадим ли на Джеф да му кажем, че плановете се променят?

— Кой е казал, че плановете се променят? — презрително изрече Том. — Том не тръгва наникъде с празни ръце.

— В смисъл?

Той повдигна ризата си, гордо излагайки на показ своя „Глок“ 23, втъкнат в колана му.

— Останалите чакат в колата, всичките заредени и готови за действие.

— Ти си откачен.

— Ще приема това като комплимент, щом идва от теб.

— Мамка му. Нищо чудно, че Лейни те заряза. — Думите се изплъзнаха от устата на Уил, преди да може да ги спре.

Том присви очи.

— Какво каза? — Той направи няколко крачки към Уил. — Какво каза, да ти го начукам?

— Забрави.

— Ще забравя — друг път. Първо си измисляш тази работа, дето Лейни дошла да види Джеф. Сега пък казваш, че била права да ме напусне?