Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— И какво е то? — Уил не бе в настроение да прави каквито и да било услуги на брат си. Джеф го бе излъгал, откраднал му бе момичето — по дяволите, той даже сигурно и в момента беше с нея. Доста е нагъл, да иска да правя каквото и да било, каза си той.

— Искам да се върнеш в апартамента — чу Джеф да говори.

— Малко съм зает.

— Искам да намериш пистолета на Том — продължи Джеф, сякаш Уил не бе казал нищо.

— Какво?

— После искам да го донесеш тук.

— Какво? — попита отново Уил.

— И искам да не ми задаваш никакви въпроси.

Том тъкмо беше изстрелял четири куршума в плюшените възглавници на дивана, когато дочу плахо почукване на входната врата.

— Кой е? — кресна той, вдигна пистолета си във въздуха и се прицели във вратата. Ако беше още някой вестоносец, нещастникът щеше да го отнесе право между очите.

— Аз съм Синамон? — колебливо произнесе тя, сякаш не беше убедена. — Агенцията ме прати?

— О, малкото ми зайче Синамон — ухили се Том, втъкна пистолета в колана си, препъна се в телефона на пода и спря, за да го вдигне, понеже не бе разбрал, че стои незатворен. — Закъсня — каза той, отвори вратата и въведе симпатичната млада азиатка вътре, като набързо оцени дългата й черна коса и тъмнозелени очи. Беше ниска, не повече от сто петдесет и два сантиметра, дори и със седемсантиметрови токчета, а имплантите й бяха толкова големи, че имаше опасност да се прекатури.

— Съжалявам. Отне ми повече време да намеря мястото, отколкото си мислех. — Синамон огледа бъркотията в стаята, сега вече покрита с пух и парчета плат. — Уау — отвори широко очи тя. — Какво се е случило тук? — Подуши подозрително въздуха, в който още се разнасяше прах, наситен с мириса на барут.

Том затвори входната врата и стаята отново потъна в тъмнина. Телефонът почна да звъни.

— Ще ме извиниш ли за половин минута? — с преувеличена любезност попита той, разрита покрития с отломки под, докато намери телефона и едва не се срина, докато се навеждаше да го вдигне.

— С кого, по дяволите, говореше през последния един час? — гневно попита Джеф, преди Том да каже ало. — Вече се бях отказал…

— Джеф, как си, приятелю? — прекъсна го Том. Не беше в настроение да му четат лекции.

— Пиян ли си?

— Не повече от обичайното. — Е, може би малко повечко от обичайното, помисли си, недоумявайки защо Джеф бе толкова ядосан.

— Добре. Имам нещо предвид. Искам ти да…

— М-м, моментът не е особено подходящ. — Том прецени, че е напълно в стила на Джеф да очаква той моментално да е нащрек, само щом чуе гласа му. Джеф можеше да е прекалено зает, когато ти се нуждаеш от него, обаче случаят бе напълно различен, когато той има нужда от теб. Тогава от теб се очаква да зарежеш всичко и да хукнеш, където, по дяволите, на него му е хрумнало. До ада и обратно, с горчивина си помисли Том, сещайки се за Афганистан.

— Това пистолет ли е? — с пресеклив глас попита Синамон.

— Какво? — Дори и в тъмното Том можеше да види ужаса в очите й, докато отстъпваше към вратата. — Това ли? — Размаха го напред-назад. — Само играчка. Кълна се. Хей, почакай малко. Не си отивай.

— На кого говориш? — ядосано попита Джеф.

— Почакай една секунда. Мамка му! — възкликна той, когато Синамон излетя от къщата. — Мама му стара, човече. Биваше си я — простена в телефона той. — Ти я изплаши и тя избяга.

— Том, чуй ме — каза Джеф. — Това е важно. Искам да се съсредоточиш.

Том се пльосна на дивана и се почеса по главата с дулото на пистолета.

— Разбира се. Давай. Май вече съм само твой.

Уил си спомняше първия път, когато видя Кристин. Преди почти три седмици се бе появил пред апартамента на брат си с куфар в ръка и изпълнено със страх сърце, без да е сигурен как ще реагира Джеф, когато го види. Радостен ли щеше да е или ядосан? Дали само след един поглед, щеше да го отпрати? Щеше ли изобщо да го познае след всичките тези години?

И тогава вратата се бе отворила и тя се появи — руса амазонка с къса черна пола и леопардова блуза, усмихна се с тази омагьосваща усмивка, разтърси дългата си коса от едното рамо към другото, искрящите й зелени очи бавно опипаха лицето му, оцениха го небрежно и с още по-широка усмивка пое ръката му и го покани вътре.

— Ти си Уил, така ли? — бе попитала и страхът му тутакси бе изчезнал.

И ето го сега, пред същата тази врата, сърцето му пулсира със същия страх, докато се ослушва да чуе, дали тя не е вътре. Ако имах едно желание, помисли си той, отвори вратата и влезе вътре, то щеше да е тя да е тръгнала вече за работа. Не можеше да се изправи насреща й. Не още. Не и след снощния провал.