Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Тя го чакаше на летището.

Отначало Джеф не я видя, толкова бе вглъбен в усилията си да се свърже с Том. Но дори и след три опита, телефонът на Том даваше заето. С кого, по дяволите, говори, запита се раздразнено Джеф, крачейки решително по ескалатора на натовареното летище на Маями. Освен Джеф, Том всъщност нямаше никакви приятели, а сега, когато Лейни го бе напуснала… Джеф се надяваше, че Том не безпокои Лейни и си дава сметка, че е натворил достатъчно зло.

— Извинете, може ли да мина — викна на една закръглена жена на средна възраст, която бе блокирала лявата страна, въпреки надписите на английски и испански, указващи, че тези, които предпочитат да стоят, а не да вървят, трябва да се придържат вдясно. Жената демонстративно въздъхна, премествайки се бавно на другата страна на лентата, сякаш Джеф й създаваше неудобство, а не обратното, но гримасата й тутакси се превърна в кокетна полуусмивка, щом го видя. Подмина я с безизразна физиономия и забърза към изхода.

— Джеф — подвикна някой зад него и той се закова на място.

Обърна се назад и претърси с поглед многоцветната тълпа. Двама тийнейджъри, се смееха и се потупваха по ръцете за здрасти, млада жена спореше на испански с по-възрастен посивял мъж, за който Джеф реши, че й е дядо, друга млада жена с руса коса и малко повечко грим се усмихваше и махаше в неговата посока. Той направи няколко крачки към нея, като се мъчеше да си спомни коя беше и какво ли иска и тогава отново чу същия глас.

— Джеф. — Дойде някъде отдясно.

Но все още не я виждаше. Дали не му се причуваше, представяше ли си гласа й?

— Джеф — повика го за трети път, толкова отблизо, че той усети дъха й в лицето си и докосването по ръката си.

— Сузи — каза, не вярвайки съвсем на очите си, когато я пое в обятията си. Държеше я здраво, чувстваше как крехкото й тяло се разтапя в неговото. — Не мога да повярвам, че си тук — каза, сякаш се опитваше да убеди сам себе си, че онова, което вижда, е истинско.

— Ти ми каза, че се връщаш днес следобед. Имаше само един полет от Бъфало. Не беше много трудно да разбера… — Той я целуна. Целувката беше мека и нежна. Устата й ухаеше на паста за зъби и дъвка „Джуси фрут“. Косата й имаше аромата на букет свежи гардении.

— Толкова се радвам да те видя. — Отслаби прегръдката, само за да може да я огледа цялата. Носеше жълта блуза и светлозелени панталони. Косата й падаше на свободни кестеняви вълни по раменете. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя, но не изглеждаше така според Джеф. Нещо не беше наред. Въпреки че на пръв поглед не се виждаха нови синини по бледата й кожа, тя имаше още по-нестабилен вид и бе по-изплашена от обикновено.

— Направих го. — Гласът й бе като момичешки шепот. Тя погледна през рамо и стисна пръстите му. — Напуснах го.

Джеф я целуна отново, този път по-силно и по-дълго. Сърцето му биеше по-бързо от когато и да било.

— Наистина го направих — каза тя вече със смях.

— Наистина си го направила — повтори той, а умът му препускаше по-бързо и от сърцето, чудейки се, какво, по дяволите, трябва да направи сега.

— Извинете — някаква жена се промъкна покрай тях. — Застанали сте на пътя на всички.

— Намерете си стая — подхвърли някакъв мъж, провирайки се отривисто.

— Добра идея. — Джеф хвана ръката на Сузи. — Къде е колата ти?

— Вече нямам. Дейв ми взе ключовете, когато тръгна за работа, каза, че нямало да ми трябват. — Тя се засмя. — Предполагам, че е бил прав.

Джеф я притисна до себе си, докато я водеше към изхода с надпис „Таксита и лимузини“.

— Накъде? — попита шофьорът, когато се промъкнаха на задните седалки на таксито.

— Знаете ли някой добър мотел наблизо? — попита Джеф. — Нещо хубаво и тихо.

— Нищо няма да е тихо толкова близо до летището — отговори шофьорът.

— Да не е много оживен — поясни Джеф, хванал дланта на Сузи в своята.

Очите на шофьора в огледалото се присвиха.

— Нямам представа колко са оживени тези места.

— Добре. Няма значение. Където и да е.

— Има няколко мотела след две-три пресечки оттук. Но не отговарям колко са хубави.

— Сигурен съм, че стават — заяви Джеф. Това е само временно, помисли си той, докато доуточни плана, който вече се бе заформил в ума му още с качването на самолета в Бъфало и го приведе в действие. С малко късмет, всичко можеше да се уреди до вечерта.

Разбира се, всичко зависеше от това, да се свърже с Том.

— Видя ли майка си? — попита Сузи.

— Не. Почина, преди да успея.