Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Стотачка за чекия, сто и петдесет за свирка — бе изрецитирала тя, сякаш четеше някакво меню, — двеста, ако искаш да свършиш в устата ми. Триста за обикновено чукане, петстотин, ако искаш нещо по-различно. Не правя златен дъжд, нито гръцко.

— Да нямаш нещо против гърците? — беше се пошегувал Том.

— Харесвам гърците. Не ми харесват болките — беше отговорила Джини.

— Какво ще кажеш да те завържа?

— Без белезници — бе казала тя. — Нищо, от което да не мога лесно да се освободя.

— Колко?

— Петстотин.

— Добре.

— В брой. Предварително.

Том сви рамене и измъкна пет чисто новички стодоларови банкноти от задния си джоб. От месеци крадеше по малко от портмонетата на колегите си. Двайсет долара тук, други двайсет там. Петдесет от онази путка Анджела едва онзи ден. Носеше ги в банката и ги обръщаше в хубавички нови стотачки. Залагам пет срещу десет, че точно оплакванията на Анджела са ми докарали уволнението, обзаложи се сам със себе си, докато гледаше как Джини съблича останалите си дрехи. Има хубаво тяло, помисли си той. Не чак като на Кристин, но дяволски по-добро от това на Лейни. Тъпата му кучка, мислеше си, докато връзваше китките на Джини за таблата с калъфки за възглавници. После се възкачи отгоре й.

— Хей, по-полека — предупреди го тя, когато той проникна в нея, мачкайки гърдите й, сякаш бяха от глина. — Внимавай, приятелче — каза му. — Ако продължаваш да ги стискаш така, ще гръмнат.

— Мисля, че вече трябва да млъкнеш — каза й Том. Беше му писнало от инструктажа й, това — не, онова — не. Той продължи да се тръшка върху нея, представяйки си, че е Кристин, после Сузи, Анджела, Лейни, дори онази малка драка в Афганистан, всяка кучка, която някога му бе казвала не, всяка, която се бе оплаквала.

— Аз пък мисля, че ти трябва да я караш малко по-кротко.

— Не ти плащам, за да мислиш. — Том почна да се блъска още по-силно в нея, захапа й ухото, раздра кожата й с нокти.

— Добре, спри — каза Джини, очите й бяха пълни с гневни сълзи.

— Скъпа, аз едва започвам.

— Не. Казах ти, не понасям болка. Приключихме. — Тя се опита да разхлаби връзките на китките си, скимтеше и се гърчеше, мъчейки се да се измъкне изпод него.

— Аз казвам кога сме приключили — заяви Том. Сега вече наистина бе почнал да се забавлява. Какво им ставаше на жените все пак? Вечно те подмамват, взимат ти парите, а после те зарязват възбуден и незадоволен. Бяха го изгонили от армията, бяха го уволнили от работата, щяха да го изхвърлят от собствената му къща, все заради някоя кучка.

— Кажи ми, че ме обичаш — заповяда той на Джини.

— Какво?

— Ако искаш да съм по-кротък, кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — незабавно се подчини Джини, но очите й казваха точно обратното.

— Не беше достатъчно добре. Трябва да ме накараш да ти повярвам.

— Обичам те — повтори Джини.

— Можеш и по-добре. Отново.

— Обичам те — изкрещя тя.

— Просто не го чувствам, скъпа. Отново.

— Не.

— Казах, отново.

— А аз казах не!

Това бе мигът, в който той откачи. Останалото бе някаква мъгла от юмруци и ярост. Том не си спомняше колко пъти я бе ударил, макар пред очите му още да беше кръвта, шуртяща от носа и, белезите от ухапване по врата и гърдите й. Най-накрая Джини бе успяла да освободи ръцете си, запрепъва се към банята, носът й обилно кървеше, докато си събираше дрехите.

— Не мога да кажа, че не си взех, каквото си бях платил — извика след нея, докато тя тичаше надолу по стълбите, после се втурна към улицата.

Том се ухили на отражението си в огледалото и си спомни забележителната реплика на Джак Никълсън за курвите. Поне си мислеше, че е на Джак Никълсън. А може да е била и на Чарли Шийн. „Аз не им плащам да идват при мен“ — бе заявил на една журналистка, която го бе питала за слабостта му към момичета на повикване. — „Плащам им да си тръгнат.“

— Това е добро — изрече той и се изкикоти. На вратата се позвъни. Том си погледна часовника. — Е, не е ли хубаво? Моето малко зайче Синамон е подранило. Хубава и нетърпелива, така ли, сладурче? — попита той, заподскача надолу по стълбите и отвори вратата.

Отвън стоеше млад мъж в бежов костюм и се усмихваше.

— Том Уитман?

— Да.

Мъжът пъхна хартиен плик в ръцете му.

— За вас — каза той и бързешком се отдалечи.

— Пак ли? Майтапите ли се с мен, мамка му? — извика след него Том. — Какво, по дяволите, е този път? — Разкъса плика, прочете го набързо и го хвърли на земята. Значи, в крайна сметка, кучката ми връчва формуляри за развод, осъзна той, затръшна входната врата и я изрита с пета. Няколко минути по-късно отново бе във всекидневната, а двата пистолета „Магнум“ 44, както и „Глок“ 23 — на масичката пред него. — Не си мисли, че ще допусна това да се случи, скъпа — произнесе, взе един от четирийсет и четири милиметровите в едната си ръка и я подпря с другата. — Поне не в този живот. — Представи си как Лейни се свива пред него, треперещите й ръце се мъчат да скрият лицето. Насочи пистолета право в лицето й и натисна спусъка.