Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Бих искал да си поръчам момиче — каза Том на Клоуи сега.

— Бихте искали да си наемете компаньонка — внимателно го поправи тя.

— Дам. Може би азиатка, за разнообразие. — Том си спомни, че е чувал, че азиатските момичета били по-покорни от американките. — Това проблем ли е?

— Абсолютно никакъв. За кога имахте предвид?

— Имам предвид за веднага.

— Веднага — повтори Клоуи. — Къде се нахождате?

— „Морнингсайд“.

— Добре, това е доста лесно. Чакайте да видя какво имам. Може ли да изчакате за минута?

— Да не е много дълго — предупреди Том и си представи Джини гола и гърчеща се под него.

— Добре, мисля, че може и да имам някого за вас — обяви Клоуи, завърнала се на линия след около минута. — Казва се Линг. Родом е от Тайван и може да пристигне у вас след около четирийсет минути. Това как ви звучи?

— Звучи ми добре.

— Ще ви струва триста долара на час и нали разбирате, че сме само агенция за компаньонки? Каквото и да си уговорите с Линг извън това, си остава само между вас двамата.

— О, разбирам напълно.

— Добре. Нуждая се само от името ви и номера на кредитната карта.

— Том Уитман — каза той и затършува из дънките си за кредитната карта. Тъкмо се канеше да изръмжи номера, когато Клоуи го спря.

— Съжалявам — каза тя, а мекият й глас изведнъж се втвърди, стана като стомана. — Том Уитман ли казахте?

— Точно така. Проблем ли има?

— Страхувам се, че този път няма да изпълним желанието ви, господин Уитман. Предлагам да си преместите заниманията другаде. Или още по-добре, да потърсите професионална помощ.

— Какво друго си мислиш, че търся от вас, мамка му?

— Довиждане, господин Уитман — каза Клоуи и затвори.

— Чакайте малко! Какво гово… Какво, по дяволите…? Мамка му! — Том скочи на крака, стъпка фасовете под краката си и едва не се спъна в току-що захвърлената бирена бутилка. — Да не би да ме уволни току-що, кучко? — Какво, по дяволите, ставаше? Първо този жалък хуй, Картър, в работата, който му заяви, че повече нямали нужда от услугите му и самодоволната му тъпа физиономия, когато му съобщи, че няколко клиентки и една колежка се били оплакали от отношението му, при което му връчи чека с обезщетението, без дори да даде на Том възможност да обясни или да се защити. Не че щеше да го направи, така или иначе. „Дадох ти всички шансове да се поправиш“ — бе казал Картър.

Какво чудно тогава, че Том го бе цапардосал, и макар да пропусна носа, изби очилата му и после за всеки случай ги стъпка, след което бе изведен навън, не съвсем културно — за което би трябвало да подаде оплакване в комисията за защита на човешките права, — от охраната? А сега тази прехвалена минетчийка от агенцията за компаньонки му заявяваше, че нямало да може да му изпълни молбата, че трябвало да си премести заниманията другаде и да потърси професионална помощ!

Всичко бе по вина на тази кучка Джини. Джини, с големите цици и скъпи зъбни протези. Трябваше да ги избие от тъпата й уста, каза си и дясната му ръка се сви в юмрук, при което джойнтът между пръстите му се смачка, разпадна се на зеленикаво-кафяв прах и частиците марихуана се посипаха по килима като мръсен сняг. Сигурно бе хукнала да реве на началниците си. Проклета аматьорка. Беше й платил, нали така? А тя все пак не спря да се оплаква от всичко. Не й харесвало да е вързана; отказваше да го прави отзад; боляло я. Тъпа путка — трябваше да й гръмне проклетата глава.

И какво сега, замисли се Том, запъти се към кухнята и взе да тършува из шкафчетата, където Лейни държеше телефонния указател. Отваряше чекмеджетата едно по едно и ги претърсваше. Напълно в стила на Лейни да крие от него. Изпразни едно чекмедже, пълно със салфетки и друго — с подложки и спретнато сгънати покривки. Мяташе ножове по пода, чупеше чинии. Спря се, едва когато и последният шкаф бе изпразнен и той се оказа затънал до глезените в отломки. Застанал насред кухнята, мръсната му бяла тениска подгизнала от пот, каквато се стичаше и от косата до устата му, запъхтян от напъване, Том най-накрая се сети, че бе занесъл указателя във всекидневната предишната нощ, когато намери в него агенцията „Венера Милоска“. Той се разхили. От всички проклети агенции за компаньонки в указателя, бе избрал тъкмо тази. И защо? Защото си помисли, че името звучи изискано. Не беше ли Венера Милоска някакво известно произведение на изкуството, статуя на жена, чиято единствена претенция за слава бе, че й липсваха и двете ръце? Мамка му, помисли си сега и се върна във всекидневната. Голата жена си е гола жена. А без ръце, колко изискана можеше да е?