Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Не ставай глупав — прошепна едва чуто. — Тя умира, за Бога. Не може да те нарани повече.

Пое си дълбоко дъх, издиша го бавно и отвори вратата, стараейки се лицето му да изобрази безстрастна маска, когато влезе. „Тя вече изобщо не изглежда такава, каквато я помниш“ — спомни си думите на Ели при един по-ранен телефонен разговор. — „Вече трудно ще я познаеш. Толкова много е отслабнала, че кожата й е почти прозрачна.“

Джеф се приготви за онова, което му предстоеше да види, съсредоточи се върху една плочка от линолеума на пода, помъчи се да събере сили. Едва след още няколко секунди и дълбоки вдишвания успя да вдигне очи от пода.

Леглото беше празно.

Джеф постоя там една минута, без да мърда, без да знае какво да направи.

Разбира се, станала е грешка. Или жената на регистратурата му бе дала погрешен номер на стаята, или той бе отворил погрешна врата. Но още, докато излизаше да провери номера, докато бързаше надолу по коридора към сестринската стая, докато питаше симпатичната тъмнокожа сестра къде може да намери Даян Райдъл, дори докато обмисляше немислимата вероятност Ели да е регистрирала майка им с друго име или пък да я е завела в друга болница, той си знаеше, че му бе дадена вярна информация и никаква грешка не бе направена.

— Много съжалявам — казваше му сестрата. — Госпожа Райдъл си отиде тази сутрин.

Отиде си? — помисли си Джеф. Какво искате да кажете с това отиде си ? Отишла си е къде?

— Какво казвате? — раздразнено попита Джеф и неволно отстъпи крачка назад, когато осъзна смисъла на евфемизма. — Искате да кажете, че е умряла?

— Към пет и половина тази сутрин — обясни сестрата и в дълбоките й кафяви очи проблесна загриженост. — Съжалявам. Вие сте…?

— Джеф Райдъл.

— Роднина ли сте?

— Аз съм нейният син — тихо промълви Джеф.

— Съжалявам. Не знаех, че е имала син — каза сестрата.

— Живея във Флорида — каза Джеф. — Долетях снощи.

— Познавам сестра ви, разбира се.

— Ели. Тя тук ли е? — Погледът на Джеф се стрелна към дългия коридор.

— Беше тук по-рано. Мисля, че си отиде вкъщи да направи някои приготовления.

Внезапно Джеф почувства как коленете му се подгъват и се хвана за тезгяха да не падне.

— О, Боже — възкликна сестрата и изтича иззад тезгяха. — Добре ли сте? Сандра, донеси чаша вода. Веднага. Елате — каза му тя след няколко секунди и го поведе към най-близкия стол, после надигна хартиена чаша с вода до устните му. — Пийнете. Бавно. Сега как е? Добре ли сте?

Джеф кимна.

— Предполагам, че шокът винаги е голям — говореше сестрата. — Независимо колко са възрастни родителите ни или колко са болни. Все пак никога не очакваме да умрат.

Значи затова Ели му бе звъняла сутринта. Не, защото мащехата му й се бе обадила, а понеже майка им бе умряла. Ели дори не знаеше, че той е в Бъфало. Джеф скочи на крака. Трябваше да й се обади.

— Уау, леко — предупреди го сестрата, сложи длан на лакътя му и го върна на стола. — Мисля, че просто трябва да поседите тук за малко. Искате ли аз да се обадя на сестра ви и да й кажа, че сте тук.

Беше повече решение, отколкото въпрос и Джеф само кимна. От мястото си до стената в болничния коридор чу как сестрата говори със сестра му.

— Да, разбира се, че съм сигурна. Той е тук, точно пред мен. Изглежда доста разтърсен — стори му се, че каза тя.

— Да, ще го пазя, докато дойдете.

А после умът му се изпразни. Съзнателните мисли бяха заменени от поредица картини, сякаш гледаше телевизор с изключен звук. Видя се като малко момче, как върви щастливо до майка си, ръката му — пъхната на безопасно място в нейната, докато обикалят от магазин на магазин в мола с преоценените стоки. Този образ бързо бе допълнен от друг — майка му нежно му реше косата. И още един — майка му целува раната на коляното, когато падна от новото си колело. Картина след картина се отронваха като разпилени снимки пред взора му: майка му, млада и здрава, смееща се и жизнена, любяща и грижовна.

Нови и нови картини, разбъркани като карти във вехта колода: майка му крачи пред телефона, хлипа във възглавницата си и го отпъжда с ръка, когато се опитва да я успокои; подутите й очи и изкривената от ярост уста, отказваща закуската, която й бе донесъл в леглото; майка му, тъжна и победена, плачеща и съсипана, напориста и безразлична.

Майка му, събираща багажа си и изоставяща го.

„Работата е там, че той много ми напомня за баща си“ — чу я да казва, сякаш някой внезапно бе пуснал звука на въображаемия телевизор. — „Кълна се, имат абсолютно еднакви проклети лица.“