Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Добре дошли в „Дивата зона“, помисли си Уил.

Действайте на свой риск.

Което и направих, помисли си той и поклати глава. И бе повален в пламъци.

Уил отпи от кафето, усети как то прогори върха на езика му. Дори и това не успя да унищожи вкуса на Кристин върху устните му. Отпи отново и го остави да опари цялата му уста. Така ми се пада, задето съм такъв нещастник, помисли си; задето си бе помислил, че може да бъде дубльор на брат си. На своя по-голям, по-добър брат, помисли с горчивина.

— Какво ми става? — запита се на глас.

Какво ти става? — настойчиво бе попитал баща му, когато го отстраниха временно от „Принстън“ след жалкия епизод с Ейми.

Какво ти става? — като ехо бе повторила майка му. — За кого се мислиш, като постъпваш така — за брат си ли?

Никакъв шанс за това, помисли си сега Уил, върна се във всекидневната, грабна дистанционното на телевизора от канапето и се отпусна на дивана. Отказът на Кристин му доказа веднъж завинаги, че той не ставаше за заместител на истинското нещо.

Избраникът, помисли подигравателно, припомняйки си ироничния прякор, който му бяха лепнали Джеф и Том като малък.

Само че, ако наистина беше избраникът, защо тогава жените винаги избираха някой друг?

Някой като Джеф.

Запрехвърля каналите, докато не намери някакъв филм с участието на Клинт Истууд, един от онези страхотни стари „спагети — уестърни“, в който Клинт, Мъжът без Име, кръстосва из безплодните земи с мексиканско наметало и смразяващ присвит поглед, не говори много, просто стреля по всичко, което се изпречи на пътя му. Уил изключи звука, за да не безпокои Кристин с пукотевиците. Нямаше смисъл да я смущава повече. Секунди по-късно видя как Клинт вдига пушката си доволно усмихнат, насочва я право към главата на врага си и беззвучно натиска спусъка.

Сети се за пистолета на Том и разсеяно се запита къде ли го бе скрила Кристин. Почуди се какво ли е да застреляш друго човешко същество. Заспа сред свистенето на прелитащи около главата му куршуми.

Джеф се събуди от писъци зад прозореца.

— Тихо! — тутакси кресна някаква жена. — Джоуи, престани да удряш сестра си!

— Тя първа ме удари!

— Не съм. Той лъже.

— И двамата, престанете. Тихо. Хората спят. А сега се качвайте в колата.

Шум от отваряне на вратите на кола и затръшване. Джеф се надигна на лакът и погледна към радиочасовника до леглото. Беше едва седем часа сутринта. Той седна и избута чаршафите на пода при кувертюрата, която бе сритал по някое време през нощта. Зърна отражението си в миденото огледало над тоалетката. Изглеждам ужасно, помисли си и избърса потта от голите си гърди. Жегата на настъпващия ден вече се комбинираше със застоялия въздух от предната нощ. Ще е същинска пещ, помисли си той, стана от леглото и се упъти към банята.

Пусна душа, но остана разочарован от откритието, че налягането в най-добрия случай можеше да се нарече слабо и водата се процеждаше на мижава струя. Очевидно водната тематика на мотела не се простира до водопроводите, каза си Джеф, докато се мъчеше да произведе някаква пяна от тънкото кръгло сапунче. Застана точно под душа и пусна хладката вода да тече по лицето и ушите му. В далечината се чу звукът на химна.

Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че това е неговият телефон. Мамка му, каза си той, грабна една тънка хавлиена кърпа, уви я около кръста си, втурна се към стаята и почна да тършува в джобовете на черните си дънки за телефона.

— Сузи? — изкрещя в апарата, преди още да го е отворил напълно. Но обаждането вече беше прехвърлено на гласовата поща. — По дяволите — изруга той и плесна с длан по голото си бедро, укорявайки се мълком, че не беше взел телефона със себе си в банята.

„Имате едно съобщение“ — информира го автоматичният секретар след няколко секунди. — „За да чуете съобщението, натиснете едно-едно“.

Джеф набра цифрите и зачака да чуе гласа на Сузи.

„Джеф, аз съм Ели“ — каза вместо нея сестра му. — „Моля те, обади ми се колкото можеш по-скоро“.

— Мамка му. — Джеф метна телефона на леглото и прокара длан по мократа си коса. Мащехата му сигурно се бе обадила на Ели да й каже за изненадващото му снощно посещение. Искаш да кажеш, че той не ти се е обадил да ти каже, че е в града? — вече я чуваше да казва. Протегна се за телефона, но ръката му замръзна във въздуха. Достатъчно скоро щеше да се види със сестра си, реши той. Тогава щеше да й обясни всичко.

Половин час по-късно седеше в „Макдоналдс“, отпиваше от втората си чаша с кафе, дъвчеше без ентусиазъм яйчен „Макмъфин“ и за пореден път се питаше какво прави в Бъфало. Не спираше да проверява телефона си за съобщения, каквито знаеше, че няма. Избута подноса си настрана, смачка салфетката на топка, пусна я на масата и погледа как тя се разтваря като парашут и полита към пода. Наведе се, вдигна я, отново я приглади, чудейки се колко ли още време можеше да загуби, преди да отиде в болницата да види майка си. Тя умира, за Бога, каза си той. От какво толкова се страхуваше? Колко още вреди можеше да му нанесе тя?