Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

Не, спри. Аз не съм баща ми.

Звукът се усилваше.

„И нищо не мога да направя, но всеки път, когато го погледна, ми се иска да го удуша. Зная, че е ненормално. Зная, че не е негова вина. Но просто не мога да го гледам.“

Не. Моля те, спри.

„Имам нужда просто от малко време за себе си, за да си дам сметка кое е най-добро за мен.“

А какво ще кажеш кое е най-добро за мен?

„Ами Ели?“ — чу детския си глас да пита, вместо това. — „И тя ли остава с татко?“

„Не“ — безизразно отговаря майка му. — „Ели остава с мен“.

— Джеф — казваше някакъв глас сега. — Джеф? Добре ли си?

Телевизорът в главата му внезапно угасна.

— Джеф? — повтори гласът. Нежни пръсти докоснаха ръката му.

— Ели — каза той, когато фокусира лицето на сестра си.

Беше се привела пред него, лицето й бе по-старо и по-пълно, отколкото си го спомняше, косата й вече не бе с онзи хубав рус цвят, сиво-зелените й очи бяха зачервени. Носеше лека синя блуза без ръкави и Джеф забеляза луничавата отпусната кожа на подмишниците й.

— Би трябвало да направиш нещо за това — разсеяно отбеляза той. Можеше да й препоръча цял куп упражнения.

— За кое да направя нещо?

— Какво? — попита той и вдигна очи към лицето й.

— Добре ли си?

— Дам.

— Не ми изглеждаш добре.

— Просто съм уморен.

— Кога пристигна? — попита Ели.

— Снощи.

— Снощи! Защо не ми се обади?

— Беше късно — излъга Джеф. В интерес на истината, не знаеше защо не й се бе обадил. — Може би съм искал да те изненадам.

— Може би не си бил сигурен, че ще го направиш.

Джеф нямаше нужда да пита Ели какво има предвид.

— Може би.

— Искаш ли кафе?

— Вече изпих много.

— Аз също. Навярно трябва просто да отидем някъде и да седнем. — Коленете й изпукаха, когато се надигна от приведената си позиция. Няколко минути по-късно двамата се озоваха в празната стая на майка им. Ели приседна на ръба на току-що оправеното болнично легло, а Джеф отиде до прозореца и се вторачи в улицата долу.

— Е, какво точно се случи? — попита той.

— Сърцето й просто отказа, предполагам.

— Какво казват докторите?

— Не много. В смисъл, какво биха могли да кажат? Не беше нещо неочаквано. Ракът бе в доста напреднал стадий. Последните няколко дни беше ту в съзнание, ту в безсъзнание. С всяка минута сърцето й отслабваше. Вчера кожата й беше ужасно сива. Разбрах, че няма да издържи дълго.

Неочаквано Джеф се разсмя — силно и продължително.

— Джеф? Какво има? Какво става?

— Кучката просто не можеше да почака, нали? — каза той.

— Какво?

— Не можа да изчака още един шибан ден.

— За какво говориш?

— Няколко шибани часа — каза Джеф.

— Мислиш, че го е направила умишлено? Че е умряла нарочно преди ти да успееш да дойдеш?

Джеф отметна глава назад и се разхили още по-силно.

— Не бих го изключил, щом става въпрос за нея.

— Ти си луд.

— Просто не е могла да изпусне шанса да ме преебе още веднъж.

— Това не е вярно. Знаеш, че не е. От седмици пита за теб. Страшно много искаше да те види. Не престана да се надява, че ще дойдеш.

— Тогава защо не ме изчака? Кажи ми.

— Тя нямаше избор, Джеф.

— Разбира се, че имаше. Винаги е имала избор. Както, когато избра да се откаже от мен, когато предпочете да задържи теб, когато реши да забрави, че дори съществувам…

— Тя никога не забрави за теб, Джеф.

— Тя знаеше, че рано или късно ще дойда. Но просто не можеше да си даде труда да ме почака. Аз не си струвам усилието.

— Това не е вярно.

— Значи още веднъж ме изостави напълно, финалният шамар в лицето. Този път от гроба. Ама, че начин да си отидеш, майко. Трябва да ти го призная. Никой не би го направил по-добре. Ти си оставаш шампиона. — Джеф усети как сестра му се приближава зад него и поставя длани на ръцете му.

Той потрепна и се отдръпна.

— Къде е тя, впрочем?

— Взеха я в погребалната агенция. Можем да отидем там, ако искаш. Можеш да я видиш, да кажеш сбогом.

— Благодаря, не мисля, че ще взема да си отида. — Той пак се разсмя.

— Какво?

— Сестрата в отделението каза, че тя си отишла. Сякаш е отишла до магазина или нещо такова.

— Това е просто израз, Джеф. Предполагам, помислила си е, че така е по-деликатно, отколкото да каже, че е умряла.

— Хей, мъртвият си е мъртъв, независимо как ще го наречеш. Е, какво правим сега?

— Отиваме си вкъщи, уреждаме последните погребални приготовления. Мислех си за петък. Не виждам смисъл да го проточваме по-дълго, нали? Тя нямаше много приятели…