Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Мамка му — измърмори той. — Обади ми се. Важно е — записа на гласовата поща на Том. После звънна на Кристин и въздъхна с дълбоко облекчение, когато тя вдигна.

— Добре. Страхувах се, че може да си тръгнала за работа — каза веднага след като тя изрече ало.

— Тъкмо излизах. В Бъфало ли си още?

— Не. Тук съм. В Маями.

— Не разбирам. Защо не си вкъщи? Къде си?

— Стая 119 в мотел „Южняшки комфорт“ до аерогарата.

— Какво? Защо, за Бога?

— Аз съм със Сузи.

Тишина. После:

— Какво става, Джеф?

Джеф бързо я осведоми за ситуацията. Каза й, че Сузи го е чакала, когато се върнал в Маями, че Дейв отново я е пребил, този път с колана си, че той я завел в мотела, за да не я намери Дейв, че тя била толкова изтощена, че заспала. Пропусна частта, в която двамата със Сузи бяха правили любов, макар да подозираше, че Кристин вече си е направила изводите и че всъщност тъкмо този въпрос бе задала.

— Какво ще правиш сега?

— Не съм сигурен — излъга Джеф. Решил бе, че няма причини да казва на Кристин повече, отколкото бе нужно да знае. Ако нещата не се подредяха така, както се надяваше, колкото по-малко хора бяха въвлечени, толкова по-добре.

— Виждала ли си Том?

— От няколко дни не съм го виждала. Защо?

— Трябва да говоря с него. Телефонът му дава заето и не отговаря на съобщенията ми.

— Ще се появи. Черен гологан не се губи.

Джеф прокара ръка през косата си с нарастващо раздразнение. Точно сега му трябваше само черен гологан.

— Брат ми там ли е?

— Не съм го виждала цял ден.

— Мамка му. Имам нужда да направи нещо за мен.

— Може би ще успееш да го намериш на мобилния.

— Знаеш ли му номера?

— Имам го някъде. — Кристин го намери и го издиктува на Джеф.

— Добре, чуй — каза той, наизустявайки номера. — По-късно може да трябва да се свържа с теб. Можеш ли да предупредиш Джо, че ще се обадя, за да не създава пречки?

— Трябва ли да се притеснявам? — попита Кристин.

— Не — отговори Джеф. — Няма за какво да се тревожиш. Всичко ще бъде наред.

Кристин затвори, след което просто постоя в кухнята няколко минути, втренчена в нищото. Знаеше, че нещо ще се случи, но не бе сигурна какво. Обаче познаваше Джеф достатъчно добре, за да познае кога замисля нещо и че, каквото и да бе то, щеше да се случи по-скоро, а не по-късно, може би даже същата нощ.

Погледна късчето хартия в ръката си и мълком повтори номера на телефона на Уил. Какво искаше Джеф от брат си и къде беше Уил целия ден? Когато се събуди сутринта, той вече бе напуснал апартамента.

Отначало си бе помислила, че Уил си е тръгнал за добро, че вече лети към Бъфало и разсеяно си бе казала, че самолетът му може да се размине с този на Джеф във въздуха. Но бързият оглед на апартамента бе показал, че куфарът и дрехите му си бяха още там, така че той навярно просто бе излязъл да се поразходи, за да се поразведри и да проумее нещата. Чувстваше се гузна за случилото се предната вечер, за онова, което за малко можеше да се случи, бързо се поправи тя, и също толкова бързо прогони тези чувства. Гузността е безполезно чувство, напомни си Кристин. То не постигаше нищо и не правеше услуга никому. Пък и вече бе твърде късно за гузност.

Беше време да се върви напред.

Уил седеше на една пейка до океана, гледаше как вълните връхлитат брега, само за да се отдръпнат тутакси назад, и отново да се хвърлят напред, и пак, и пак същото. Вярно е, дето казват, че океанът те кара да осъзнаеш колко си малък и незначителен, помисли си той и се засмя, с което привлече тревожния поглед на беловласия възрастен господин, седнал на другия край на пейката.

Уил не се нуждаеше от океана, за да се почувства малък. И сам знаеше колко е незначителен.

Ако Ейми и Сузи не бяха успели да го убедят, Кристин му го бе доказала снощи завинаги.

Какъв безполезен неудачник се оказах, мислеше си той, когато почувства вибрацията на телефона в джоба на ризата си. Сигурно е майка ми, каза си. Още една жена, която го караше да се чувства непълноценен мъж. Извади телефона и погледна дисплея.

— Ало? — каза, като не можа да познае номера.

— Здравей, Уил. Джеф е.

Уил не каза нищо. Да не би Кристин вече да бе разказала на брат му за предната вечер?

— Уил? Там ли си?

— Тук съм. Ти къде си?

— Аз съм в мотел „Южняшки комфорт“.

— В Бъфало?

— Не. Тук. В Маями. До аерогарата. Стая 119.

— И какво, по дяволите, правиш там? Мислех, че си отишъл да видиш майка си.

— Върнах се — каза само Джеф, без да си дава труда да обяснява повече. — Чуй, опитах да се свържа с Том, но нямам късмет, а нямам и време повече. Затова имам нужда да направиш нещо за мен.