Джой Филдинг - Бар „Дивата зона“

— Виж какво направи, братле — каза Том в мига, в който навън се разнесоха полицейските сирени.

Очите на Уил се напълниха с горчиви сълзи. Тялото му се люшна, коленете му се подгънаха.

— Добре. Пуснете оръжията — чу да вика глас зад гърба му и едва тогава осъзна, че вдигнатата му ръка държи двайсет и две калибровия пистолет. — Полиция. Пуснете оръжията — повтори гласът. — Веднага… — Шум от затръшване вратите на коли, от зареждане на пушки, от приближаващи се стъпки.

Пръстът на Уил потрепери върху спусъка, цялото му тяло болезнено жадуваше да го дръпне. Мога ли да го направя, запита се той, убеден, че няма съд на света, който да го обвини, задето е застрелял човека, убил брат му. Въпреки че бе виновен за много по-голямо престъпление от това, призна мълком и раменете му рухнаха в поражение. Виж какво направи, братле, чу отново Том.

Том беше прав.

Джеф беше мъртъв заради него.

Уил пусна пистолета на пода и вдигна двете си ръце, капитулирайки безславно.

— Виж сега — изненада! — каза Том, вдигна пистолета хилейки се, и изстреля последния куршум в гърдите на Уил.

Все още се смееше, когато стаята закънтя от гърмежа на пушките.

Летището на Маями бе оживено, както си го знаеше.

— Господи, къде са се втурнали всички? — попита Кристин.

— Не може всички да отиват в Бъфало — каза Уил и по устните му заигра лека усмивка.

Кристин внимателно го хвана под ръка и му помогна да си проправи път през тълпата към правилния изход.

Хубаво е да видиш Уил да се усмихва отново, помисли си тя, макар и неуверено. Отдавна не бе забелязвала дори и намек за веселие по милото му лице.

— Справяш ли се? — попита го. — Да не вървя твърде бързо?

— Не, всичко е наред.

Въпреки това, тя забави крачка, ослушвайки се за тихото тътрене на левия му крак зад десния — резултат от полицейските куршуми в неговото коляно и бедро. Куршумът на Том се бе разминал на сантиметри със сърцето му, беше го съборил на пода и по ирония на съдбата му бе спасил живота, тъй като в този момент полицаите бяха открили огън. Том обаче нямаше същия късмет. Той беше умрял моментално сред последвалата градушка от куршуми.

Уил прекара близо четири седмици в болницата, претърпя няколко болезнени операции, последвани от почти два месеца в заведение за рехабилитация. Беше отслабнал, може би с четири-пет килограма и кожата му все още бе много бледа, едва ли не прозрачна, въпреки че през последната седмица по бузите му бе избила съвсем лека руменина. Майка му често го посещаваше, понякога дори оставаше при Кристин. Баща му бе успял да дойде само веднъж, понеже беше прекалено зает с новата си приятелка и бебето, което очакваха рано напролет.

— Май самият аз скоро ще се сдобия с братле — бе споделил Уил при едно от последните посещения на Кристин.

— Иска ми се да дойдеш с мен — каза той сега.

— Не мога — отвърна Кристин. — Знаеш, че не мога.

Те се спряха.

— Защо не? — попита Уил, както бе направил вече поне десет пъти тази сутрин. — Нищо не те задържа тук.

— Зная.

— Тогава ела с мен.

— Не мога.

— Майка ми ще е толкова разочарована като не те види да слизаш от този самолет.

— Майка ти ще е доволна. Тя мисли, че ти влияя зле.

— Глупости. Тя те обича.

Кристин отново тръгна и не му остави друг избор, освен да я последва.

— Тя ме понася — поправи го.

— А какво е любовта, освен по-висока степен на толерантност? — попита Уил.

Кристин се разсмя, силно и продължително.

— Внимавай — предупреди го тя. — Философът в теб почва да си показва рогата.

— О, не. Не пак.

— Не можем да не сме онова, което сме, Уил.

— И кой е философът сега?

Кристин се усмихна и отново спря.

— Ще ми липсваш. — Пресегна се и го погали по бузата.

— Не се налага. Ела с мен — каза той още веднъж, сграбчи дланта й и я постави точно върху сърцето си. — Можем да започнем отначало. Не е нужно да оставаме в Бъфало. Не е задължително и аз да се връщам в „Принстън“. Мога да си довърша дисертацията навсякъде.

Кристин се извърна, очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога — каза отново.

— Заради Джеф?

Тя усети как тялото й се изпразва при споменаването на Джеф, като гума, пробита с гвоздей. Оставам без въздух, помисли си, мъчейки се да се задържи права. Болеше я като дишаше.

— Може би. Не зная. — Дори и след почти два месеца й бе трудно да повярва, че Джеф наистина бе мъртъв. Изобщо не трябваше да става така. Кристин поклати глава и опашката й се преметна от двете страни на врата.