Матю Райли - Петимата велики воини

Джак си погледна часовника.

04:50 сутринта.

Разполагаха с четиридесет и една минути.

Включи радиото.

— Мечо Пух? Какво става при вас?

Слушалката запращя, след което се чу рев, следван от вика на Мечо Пух:

— Става какво ли не, Ловецо! Съжалявам! Не мога да говоря! Трябва да насочвам близнаците през лабиринта! Ще ти се обадим!

Връзката прекъсна.

Джак погледна Лили, след това се обърна към генерал Дайър.

— Ще ми трябва мотор.

Докараха военен мотоциклет и Джак го яхна.

Лили скочи зад него, стискаше двойно пречистения Стълб.

Бонавентура се смая.

— Няма ли да използвате крановете? — Погледна Йоланте, сякаш търсеше подкрепа. — Все пак това е най-безопасният начин…

Първият кран наистина бе на едно ниво с тях, рамото му бе само на няколко стъпки от мястото, където се намираха.

Джак поклати глава.

— Не го схващаш, нали? На място като това не можеш да мамиш, не можеш да подминеш капаните. Някога да ти е хрумвало, че Върхът може да награди човека, който успее да разгадае системата от капани?

— Ами, аз…

— Тези системи са също като капаните на египтяните, китайците и маите — замислени са така, че да държат незнаещия настрани. Което означава, че пропускат подходящите хора. Ако Стълбът е в ръцете ти, системата ще те пусне да минеш. Но ако се опиташ да я измамиш, ще те атакува — каза Джак.

Бонавентура и генерал Дайър се обърнаха към Йоланте, сякаш нейната дума беше решаваща.

Тя просто сви рамене.

— Оставете го да действа по своя си начин. Той знае какво прави.

— Благодаря — сухо рече Джак.

— Ще сте мъртви, преди да стигнете до второто ниво — изсумтя Бонавентура. — И после ще трябва да разчистваме каквото е останало от вас и сами да полагаме Стълба.

— В такъв случай, приятно ми беше да се запознаем — каза Джак, даде газ и слезе по няколкото стъпала, водещи към пътя.

Стигна края на стълбището при основата на крана, зави наляво и пое по най-външния пръстен на смъртоносния спирален път.

На стотина метра по-нататък Джак и Лили стигнаха до неравна пропаст, която прерязваше пътя.

Пресичаха я три каменни моста.

На двата външни имаше нанесени със спрей груби червени хиксове, а една зелена стрелка бележеше средния като безопасен.

Джак обаче не обърна внимание на тези знаци. Вместо това се загледа в един по-малък и много по-древен знак, изсечен в каменния мост под зелената стрелка, и каза само една дума:

— Плоча.

— Плоча — повтори Лили, извади цифровия си фотоапарат и зареди фотографията на златната плочка от Първия връх.

И двамата забелязаха, че на горния ръб на рамката се появява същият знак, в началото на поредицата:

Джак погледна подобното на стадион пространство и преброи още няколко пропасти, пресичащи спиралния път. Над всяка имаше по два, а понякога и по три моста. Също като при Хокайдо, човек трябваше да избере правилния мост, за да не задейства механизма на капаните.

Обърна се към Лили.

— Какво ще кажеш, хлапе?

— Хайде да наритаме малко задници.

— Не бих могъл да се изразя по-добре.

И тъй, водени от символите, изобразени на снимката, те се понесоха по широкия спирален път към сърцето на Петия връх.

Тишината на Петия връх беше коренно противоположна на случващото се на Четвъртия.

От позицията си на наблюдателната платформа Мечо Пух гледаше лепнатия за стената на бездната град.

Вече цялата горна половина на града преливаше от водопади — десетки, спускащи се на великолепни отвесни потоци към множеството нива на структурата, преди да достигнат следващия покрив и да се разделят наляво и надясно или да продължат право напред, принуждавани от гравитацията да търсят пътя на най-малкото съпротивление надолу.

Мечо Пух беше изумен. Това приличаше на най-голямото водно представление на света.

И на сцената, спускащи се по стълбите, изсечени в стените на кулите, тичащи по покриви, газещи през дълбоката до коляно вода, микроскопични на фона на величествената структура, се виждаха двете малки фигурки на Лаклан и Джулиъс Адамсън, тичащи в отчаяна надпревара с буйните потоци вода, изсипващи се по системата над и зад тях.

Бяха приблизително по средата на огромната структура, а вече бе 02:11 след полунощ.

Бяха им трябвали двадесет минути, за да се доберат до средата, и им оставаха още двадесет, за да преодолеят долната половина. Щяха да стигнат до пирамидата в последния момент.

— Наляво! — извика Стреч по радиото. — Не! Наляво! Наляво!