Матю Райли - Петимата велики воини

Спомни си Рапирата при Върха в Япония, в Залата на Орочи, където бе убил последния японски войник със свирепа двойна комбинация — първият удар те зашеметява, а вторият те убива.

„Не му позволявай да нанесе силен първи удар — изкрещя умът на Джак. — Зашемети ли те, с теб е свършено.“

След като бе спечелил инициативата в двубоя, Рапирата не я изпусна: преследваше Джак по решетката — и се движеше сигурно, докато Джак се подхлъзваше и отстъпваше назад по мокрите греди.

И тогава мощната струя вода отново препъна Джак, той залитна, а Рапирата се втурна към него и стовари два бързи удара в лицето му. Джак рухна върху мрежата.

Ударите бяха силни, но не от зашеметяващите и Джак успя да се претърколи точно когато Рапирата се опита да забие крак в гръбнака му. Кракът му не улучи и пропадна в дупката, което позволи на Джак да скочи, да го сграбчи за яката и да натика лицето му в струята вода.

Рапирата обаче успя да се освободи и с бърза серия удари с лакът улучи Джак в лицето, след което — бам! — стовари съсипващ удар в носа му и го счупи; изведнъж светът пред Джак се размаза и той моментално разбра, че Рапирата му е нанесъл един от зашеметяващите си удари.

Олюля се, като си заповядваше да се раздвижи, да замахне с юмрук, да побегне, да направи каквото и да било. Но не можеше. Мозъкът му работеше бавно, виждаше всичко замъглено.

Видя само, че Рапирата се извисява над него, приближава се, вдигнал десния си юмрук и готов да нанесе убийствения си удар, и тогава…

… Джак пропадна надолу и убийственият удар на Рапирата изсвистя над главата му.

Неспособен да се движи бързо или да блокира, Джак бе направил единственото, което можеше да измисли, за да избегне смъртния удар — беше отстъпил от стоманените греди и се бе оставил да падне през шейсетсантиметровия процеп между тях.

Докато падаше, се закачи с десния си лакът за една от гредите и това спря внезапно и болезнено полета му.

Умът му обаче вече работеше и докато висеше от пода на ситото, Джак удари левия глезен на Рапирата, заудря, изби крака му от хлъзгавата греда и изведнъж Рапирата също падна тромаво през подобния на решетка под и увисна до Джак.

Ревът на турбините бе оглушителен. Струите вода от отворите ги шибаха жестоко.

— Винаги съм бил по-добър от теб! — извика Рапирата на Джак. — Винаги съм бил верен на баща ни! И въпреки това той мисли, че ти си по-добрият!

Увиснал на една ръка, Рапирата нанесе свиреп удар, който разлюля Джак на несигурната му позиция. Лакътят му се изхлузи от гредата и Джак увисна само на пръсти, с протегнати нагоре ръце и окървавено лице, изцяло на милостта на Рапирата.

— Сбогом, „братко“! — изкрещя Рапирата и замахна с огромния си юмрук за удар, който щеше да откъсне Джак от опората му и да го запрати надолу в кладенеца и в очакващите го някъде в мрака турбини.

— Да, сбогом… — отвърна Джак.

Рапирата изрева от ярост и замахна…

Точно когато Джак дръпна нещо до пръстите си…

Най-неочаквано малката, но тежка стоманена врата в пода на улавящата решетка полетя надолу на пантите си право в лицето на Рапирата и се заби в него с неимоверна сила. Ръбът на вратата го улучи право в носа, който не само се счупи, а направо експлодира… и за един гротесков момент лицето на Рапирата бе напълно омазано в собствената му кръв, очите му се изцъклиха смаяно в може би последния момент на съзнание в живота му.

Може би вече бе мъртъв, Джак не можеше да прецени, но чак две секунди след ужасния удар хватката на Рапирата около гредата се отпусна и той падна, обърнал невиждащите си очи към Джак.

Джак гледаше как тялото на брат му пропада в шахтата и водата го повлича към ревящите турбини.

Чу се кратко стържене — турбините сдъвкаха тялото на Рапирата, след което подновиха нормалното си бучене. Джак — увиснал под решетката, изтощен, окървавен и мокър до кости — погледна нагоре и видя Месоядния да се взира в кладенеца. И макар да не можеше да го чуе, виждаше, че кучият син ръкопляска.

— Татко! — Лили се хвърли в обятията на Джак веднага щом той влезе в обсерваторията.

Той я прегърна силно.

Щастието му обаче бе краткотрайно. По време на двубоя му с Рапирата в кулата хората на Месоядния не бяха стояли със скръстени ръце.

Алби и Лоуис вече бяха напълно потопени във формалдехид и сега се носеха в зелената мъгла с опулени от ужас очи. Шейх Анзар ал Абас също бе напълно потопен в гробницата си, както и магьосникът на неета — робата му се рееше в течността.