Матю Райли - Петимата велики воини

Докато тичаше по моста без парапети, Джак погледна към мостовете и стълбищата напред — винаги на групи по три, винаги успоредни — и изведнъж всичко му се изясни.

„Това място е серия от заредени с капани мостове и стълбища. Всеки път имаш три избора, от които само един е безопасен. Останалите два се пълнят с лава, когато направиш няколко стъпки по тях.“

Върхът внезапно оправда названието си — Огненият лабиринт.

Като следваха указанията на Лили, забързаха по мостовете — акведукти. Зоуи продължаваше престрелката с втория японски снайперист на върха на пирамидата.

Всеки път, когато се втурваха по някой мост, другите два се запълваха с бързо течаща, дълбока до колене лава.

Без предсказанията на Лили нямаше начин да намерят пътя през заредените с капани трасета. Джак не го бе грижа как го прави тя — по-точно коя снимка от апарата използва. Важното беше да продължава да избира правилно.

Докато тичаха по високите тесни мостове под свирепия обстрел, Джак също така се радваше, че двамата със Зоуи имат „косове“. Това обаче не се отнасяше за хората от ГЕСГ — още двама от тях бяха улучени и полетяха в огненото езеро.

В края на последния акведукт се озоваха пред още три успоредни спускащи се стълбища.

— Дясното! — извика Лили.

В същия миг щурмовакът Уитфийлд извика:

— Снайперистката позиция е осветена!

Беше насочил лазерен мерник към върха на стъпаловидната пирамида.

— Пипнах го! — отвърна Рапирата, вдигна олекотения гранатомет „Предатор“ на рамото си и стреля.

Ракетата полетя във въздуха, като влачеше след себе си тънка димна опашка. Зави с гадна скорост покрай кулата между тяхната позиция на стълбището и снайпериста на пирамидата, след което се насочи към гнездото, експлодира и прати японеца на оня свят.

Вече в безопасност от снайперистки огън, се втурнаха по стълбището и се озоваха в подножието на кулата — и първото нещо, което направиха хората на Вълка, бе да насочат оръжията си срещу Джак, Зоуи и Лили.

— Остави! — извика Вълка и пристъпи напред. — В момента те не ни заплашват. Целта ни е една и съща — да намерим Третия стълб и да го положим на мястото му.

Хората му свалиха оръжията си.

Вълка внимателно погледна Лили.

— Прочутата госпожица Лили. Досега не се бяхме срещали лично, но веднъж разговаряхме по телефона, когато беше в Африка. Откъде разбра кои мостове са безопасни?

— Късмет — тросна се Лили.

— Определено. — Вълка се усмихна унило, осъзнаваше ситуацията, в която се намираше. Нуждаеше се от Лили и познанията й, за да мине успешно през лабиринта. — Мога ли да предложа примирие — естествено, временно, поне докато не излезем от този лабиринт? Тъй като целите ни са едни и същи, врагът ни също е един и същ.

Лили се намръщи. Изобщо не изглеждаше убедена.

— Ако убия теб, на практика убивам себе си — каза Вълка. — А определено не си падам по гарантирано самоунищожение.

— Добре… — каза Лили.

Вълка погледна към Джак.

— Много временно примирие — хладно каза Джак. — Хлапе, ела за малко.

Отведе Лили настрани, и Зоуи също.

— Ще ни кажеш ли тайната?

Лили вдигна цифровия апарат и извика една фотография. Беше снимката, направена от Зоуи на златната плочка при Първия връх в Абу Симбел — същата, на която бяха изписани имената на всички Върхове:

Без да каже нито дума, Лили посочи долния ръб на рамката около плочата. Там имаше странна серия чертички, събрани на успоредни групи по три, от които само една беше непрекъсната и минаваше от единия край до другия.

Зоуи ахна.

— Умно момиче — каза Джак.

— Когато видях успоредните стълбища и мостове, всичките на групи по три, разбрах, че вече съм виждала подобна схема — обясни Лили. — Тази тук.

И изключи снимката. Вълка приближаваше към тях.

— Можеш да си пазиш тайните, малката — рече той. — Но не можем да си позволим да се бавим. Времето тече, а имаме Стълб за полагане. Води.

И тъй, заобиколени от въоръжените си неприятели, Джак, Лили и Зоуи тръгнаха през смъртоносната мрежа от мостове и пътеки, която охраняваше Третия връх на Машината.

На всяка стъпка се изправяха пред три успоредни пътя — троен избор, при който Лили никога не сгреши.

Минаха през кулата, през стъпаловидната пирамида, дори през серия ровове, които минаваха под нивото на изпепеляващото езеро.

Всеки път, когато се приближаваха до езерото лава, трябваше да прикриват лицата си — къкрещата лава излъчваше такава жега, че кожата им започваше да се бели. Ако останеха прекалено дълго в близост до нея, щеше да изгори кожата им и буквално да ги опържи в собствените им тела.