Матю Райли - Петимата велики воини

И в основата на водопада — големия правоъгълен вход на Върха и разбитите кораби по дъното.

— Дръжте се — каза той, изстреля ракетите и сниши „Пчелата“ още повече, като в същото време спусна подобните на ски плъзгачи.

Двата „Сайдуиндър“-а полетяха към японските позиции на скалите, улучиха целите си едновременно и вдигнаха еднакви гейзери сняг, пръст и хора във въздуха.

Плъзгачите докоснаха морското дъно и малкият безмоторен самолет се плъзна по плътния пясък като кола по мокър път.

Спря точно до ръждивите останки на супертанкера и прикования зад него екип на Рапирата.

Джак отвори капака на кабината и изскочи навън. Зоуи ги прикриваше, а Лили тичаше между двамата.

Въпреки яростната стрелба на японците нито един куршум не успя да ги улучи.

Причината — Джак и Зоуи носеха включени „косове“ в джобовете на якетата им.

Джак не бе използвал „косове“ от премеждието в Убежището на Хамилкар в Тунис. Проектиран точно за такива фронтални атаки, „косът“ бе поредното изобретение на Магьосника — голям колкото граната дестабилизатор на затворено атмосферно поле, създаващ мощно електромагнитно поле, което нарушаваше полета на високоскоростните проектили като куршумите. „Косовете“ имаха само един недостатък — свръхсилното електромагнитно поле прекъсваше и радиосигналите.

Но пък вълната японски куршуми просто се отклоняваше наляво и надясно от тях, докато тичаха през откритото морско дъно.

Джак, Зоуи и Лили стигнаха до Рапирата, който се бе свил зад огромното витло на супертанкера, останал без муниции. Само един от екипа му бе преживял преградния огън от скалите, но и той лежеше с рани в гърдите. Навсякъде около тях се търкаляха мъртъвци.

— Ставай. Идваш с нас — грубо каза Джак, смъкна малката раница от гърба на Рапирата, преметна я през рамо и помъкна брат си към скалите, като стреляше с другата си ръка.

Зоуи ги прикриваше с добре премерени откоси. Двете изстреляни ракети бяха направили на пух и прах японските отбранителни гнезда в непосредствена близост до входа към Върха, а „косовете“ се грижеха за останалото.

След малко Джак видя входа точно пред себе си.

Беше огромен — висок и правоъгълен, с рязко оформени ъгли: хитроумно изработен и в същото време масивен каменен вход, изсечен в неравната отвесна скала.

Джак си спомни подводния вход към Втория връх недалеч от Кейптаун. Той бе толкова голям, че с лекота пропускаше цяла подводница. Този тук бе също така грамаден. Приличаше на най-големия самолетен хангар на света.

След миг Джак видя Вълка и останалите му хора — двадесет и двама с Астро и магьосника на неета — бяха се сгушили край гигантския вход и им махаха да побързат.

Джак, Зоуи, Лили и Рапирата стигнаха при Вълка, но не спряха. Вълка и всичките му хора забързаха след тях навътре в пещерата.

— Писна ми да те наглеждам — рече Джак. — Не очакваше такава съпротива от страна на японците, а?

— Подозирахме, че Братството действа с мълчаливото одобрение на японското правителство. Но не знаехме, че то е правителството — отвърна Вълка.

— Хайде просто да действаме, защото съм ти адски бесен в момента, но въпреки това предпочитам първо да спася света. Как я караш, Астро? — подхвърли Джак на изумения млад морски пехотинец. — Отдавна не сме се виждали.

Астро просто забърза да не изостане, изгубил дар слово.

Пещерата бе широка, с висок таван, с полиран под и гладки каменни стени, покрити с йероглифите на писмеността Тот; дебели колони от двете й страни поддържаха тавана.

На петстотин метра навътре Джак видя малко възвишение със стъпала, издигащи се към широк отвор в тавана.

„Също като при Кейптаун“ — помисли той.

Двамата със Зоуи хванаха Лили за ръцете и заедно с хората на Вълка започнаха да се изкачват възможно най-бързо.

Изведнъж ги застигна смразяващ полъх и пещерата се изпълни с оглушителен грохот. Джак се обърна, без да спира да се изкачва. Онова, което наближаваше входа, беше ужасно.

Цунамито ги беше настигнало.

През правоъгълната рамка на входа Джак видя как свирепото цунами се носи по оголеното морско дъно със скорост най-малко 100 км/ч.

После, в един великолепен забавен кадър, то се надигна — гребенът му се надигаше, надигаше, надигаше — и се стовари — разби се — право върху останките от супертанкера. Дългият сто и осемдесет метра кораб изчезна, погълнат от огромната вълна.

Докато се стоварваше върху морското дъно, предният фронт на цунамито предизвикваше грохот, който не само оглушаваше, но и разтърсваше до кости.