Матю Райли - Петимата велики воини

Джак скочи.

Вълка бе избрал идеално времето за проникването си — така, че да съвпадне с отдръпването на водите преди връхлитането на цунамито. Но сега приливната вълна наближаваше и един от екипите — този, който носеше незаменимия Философски камък — беше прикован върху оголеното дъно под свирепия обстрел на японските части от скалите.

После, за своя изненада, Джак чу по радиото познат глас.

— Сър, говори Астро… — Чу се характерният кух звук на зареждан гранатомет. — Целим се в онези типове на скалите с гранатомети. Рапира! Давай!

Рапирата:

— Не мога! Огънят е прекалено силен!

Астро:

— Дръжте се! Идваме при теб!

„Астро — помисли Джак. За последен път го беше видял в мината в Етиопия, застанал до Вълка. — Наистина ли е предал групата ми? Нима през цялото време е работил за Вълка?“

Още стрелба. Още експлозии на гранатомети. Звучеше като същинско бойно поле от преизподнята.

Гласът на Астро прозвуча отново:

— Сър! Огънят от скалите не спира! Не можем да стигнем до Рапирата! Ох, мамка му, вижте!…

Стиснал автомата, лейтенант Шон Милър — Астро — оглеждаше най-шантавото бойно поле, което бе виждал.

Беше приклекнал зад една висока триъгълна канара, издигаща се от оголеното морско дъно под крайбрежните скали на Хокайдо, шибан от кишата и сякаш безкрайния порой куршуми и гранати, изстрелвани от японските войници по брега.

Японците ги унищожаваха.

Астро бе кацнал с четиридесет души на ГЕСГ, от които поне петнадесет вече бяха мъртви. Абсолютен кошмар.

— Не можем да стигнем до Рапирата! — извика той по радиото, докато гледаше екипа на колегата си, прикован зад преобърнатия супертанкер на стотина метра от входа на Върха. Някои от хората на Рапирата лежаха мъртви на мокрия пясък. Самият той се бе свил под огромното ръждиво витло, а от рикошетите навсякъде около него хвърчаха искри.

Точно тогава Астро видя вълната на хоризонта.

— Ох, мамка му, вижте!

Приличаше на тънка тъмносиня линия върху сивия океан и се простираше от единия край на хоризонта до другия — огромна приближаваща вълна, която все още не бе направила гребен.

Грамадна водна стена.

И приближаваше бързо.

Оголеното морско дъно скоро щеше да престане да е оголено.

Гласът на Вълка експлодира:

— Екип Четири, направете всичко възможно да стигнете до Рапирата! Камъкът ни трябва!

— Сър — Астро видя как Вълка намира прикритие в подобния на хангар вход, изсечен в основата на скалата, — японците горе са се окопали! Имали са години да подготвят това място за отбрана!

— Казах: шибаният камък ни трябва!

Астро се огледа, питаше се как все пак би могъл да се измъкне жив от това — и отново видя вълната…

… само че сега видя и нещо във въздуха над нея — малък самолет, който летеше невероятно ниско над приближаващото се море, също право към тях.

„Какво е това, по дяволите!?“

Гладкият черен безмоторен самолет се плъзгаше над повърхността на Японско море с феноменална скорост.

Профуча между два японски военни кораба: дежурните на радарите дори не го забелязаха, докато стрелците не го видяха как се стрелна покрай палубата.

Беше проектиран от Магьосника, съвсем лек щурмови безмоторен самолет, кръстен от създателя си „Черната пчела“. Базирана на корпуса на високоманеврения боен самолет „Арес“ с двойна опашка, „Пчелата“ нямаше двигател, който да й тежи. Имаше само стелт покритие последен модел и свръхолекотена кабина от въглеродни нишки, която побираше двама души.

Без топлинната сигнатура на двигателя стелт профилът му бе малък, по-малък дори от този на чайка. А и физически „Пчелата“ бе толкова малка, че Джак отдавна я държеше разглобена в един голям куфар в трюма на „Халикарнас“.

Разбира се, да си пчела предполага да разполагаш и с гадно жило — в случая две ракети „Сайдуиндър“, прикрепени към прибраните назад криле. Ракетите всъщност тежаха повече от самия самолет.

Докато летеше към Хокайдо, „Черната пчела“ бързо задмина напредващото цунами и се понесе над оголеното морско дъно пред крайбрежните скали.

Джак управляваше, а Зоуи седеше в седалката на навигатора отзад с Лили в скута си.

— Виж я само тази вълна! — ахна Зоуи.

Джак обаче гледаше съсредоточено напред.

Където се извисяваше Хокайдо.

Беше покрит със сняг, почти съвсем бял. Безкрайните му планински вериги бяха скрити от стихията, но право пред тях, точно както бе изобразен на щита на Чингис хан, Джак видя огромен угаснал вулкан, издигащ се над замръзнал крайбрежен водопад.