Матю Райли - Петимата велики воини

Странното бе, че въпреки цялата тази стрелба самолетът изобщо не се отклони от курса си.

Така и не направи завой и не се опита да се измъкне.

Просто продължи да се спуска през свирепия дъжд.

Или пилотът му бе луд, или с оперирани емоции, или — изведнъж осъзна някой — в самолета нямаше пилот…

Докато два „МИГ“-а преследваха малката сигнатура, която се бе отделила от „Халикарнас“, другите два приближиха спускащия се черен боинг, за да получат визуална картина от кабината му.

Застанаха от двете му страни, като поддържаха неговата скорост. „Халикарнас“ не откри огън по тях. Сякаш изобщо не бе забелязал присъствието им.

— „Мао Дзедун“, тук Прехващач Едно — докладва единият пилот. — Виждам кабината на самолета. Празна е. Изглежда това нещо лети на автопилот…

— „Мао Дзедун“, тук Прехващач Три. Открихме по-малкия сигнал. Прави широк заход на юг и се опитва да приближи острова от другата страна!

— Самолетът е примамка — каза Мао Гонли по радиото. — Настигнете малкия сигнал и го унищожете!

Първото цунами се носеше към Великденския остров по оголения допреди секунди участък от морското дъно, а „Халикарнас“ продължаваше да се спуска.

Щеше да кацне тъкмо преди приближаващата вълна и точно пред древния вход на Върха. Но не направи нищо, за да се подготви за кацането — не промени ъгъла на заход, нито спусна колесниците си.

Просто грубо остърга оголеното дъно и се плъзна диво по мокрия пясък. Едно от крилата му се блъсна в древния отвор в основата на скалата и се откъсна, а останалата част на самолета продължи през просторния вход.

Вълната го последва десет секунди по-късно — стовари се върху североизточния нос на Великденския остров като гигантска стена от бяла пяна. Разби се в скалите, вдигайки пръски чак до небето, а долу в залата с колоните просто пое „Халикарнас“ и го запрати като детска играчка към стълбите в дъното. Бяха минали само няколко минути, откакто екипът на Вълка бе изкачил стъпалата.

Докато първото цунами губеше инерция и се свиваше около северната част на острова, китайските самолети, продължили на юг след малкия сигнал на „Гълуинг“, го настигнаха…

… и откриха само крилете, управлявани дистанционно, и ухиления манекен, по прякор Джордж, завързан под тях.

В същия момент вътре във Върха разнебитената грамада на „Халикарнас“ се залюля на върха на стълбището, вдигната чак горе от огромната вълна.

Самолетът бе пълна развалина — едното му крило беше откъснато, коремът бе разкъсан от плъзгането по океанското дъно, всички прозорци на кабината бяха изпочупени, картечните му кули бяха задръстени с мокър пясък.

За един дълъг момент величественият някога „Боинг 747“ остана неподвижно кацнал на върха на стълбището. После една от вратите при крилете се отвори…

… и от унищожения самолет излезе Джак Уест-младши.

Джак погледна Шестия връх.

В сравнение с другите, които бе виждал, този изглеждаше доста проста структура, но това впечатление беше измамно.

Шестият връх бе изграден във формата на огромна фуния със стръмни склонове, които се събираха при кръгла бездна в дъното. В горната си част ширината й бе може би триста метра, но в основата си бе не повече от шестдесет.

Естествено, над фунията се спускаше познатата обърната бронзова пирамида. Върху две от стените й в момента се виждаха множество пулсиращи кехлибарени светлини — несъмнено сигнални ракети, изстреляни от Месоядния при пристигането му, за да осветят огромното пространство.

На слабата златиста светлина Джак огледа повърхността на огромната фуния. Изглеждаше плътна, но при по-внимателно вглеждане се оказа, че не е.

Никак даже.

Бе покрита с хиляди, а може би и милиони ужасно остри шипове с дължина около метър и половина, изработени от някакъв тъмносив камък. Всеки шип се намираше само на стъпка от следващия и всички заедно образуваха гъста гора — толкова гъста, че повърхността на огромната фуния изглеждаше плътна и гладка.

Джак докосна върха на най-близкия шип. Дори лекият допир бе достатъчен, за да му пусне кръв.

От лявата му страна се виждаше нещо като ров, изсечен през високата до кръста гора остриета. Приличаше на пътека и Джак видя, че се вие неравномерно надолу по склона, осигурявайки безопасен път през шиповете, за да се стигне до подобна на укрепление структура на ръба на бездната. От нея започваше дълга украсена тераса, по която се стигаше до върха на пирамидата.