Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Един от мъжете седеше на гърба му, забил колене в гръбнака му, студените му обувки бяха върху голия задник на Маршъл. Ръката на мъжа го натисна по тила.

— Мълчи!

Другите двама го държаха за китките и дърпаха ръцете му настрани, разпъваха го върху леглото. Готвеха се да му направят нещо. Чувстваше се ужасен и уязвим. Простена и някой го удари по главата.

— Тихо!

Всичко ставаше много бързо, като порой от впечатления, които не оставяха място за ясна мисъл. Къде беше Мариса? Сигурно се криеше в банята. Не можеше да я вини за това. Чу шум от плискане и видя найлонов плик с нещо бяло в него, като топка за голф. Поставяха плика под мишницата му.

„Какво правят, по дяволите?“ Водата студенееше под мишницата му и той напрегна мускули да се освободи, но те го държаха здраво и после нещо меко вътре във водата се притисна към ръката му и той остана с усещането за нещо лепкаво, като дъвка, нещо лепкаво, което подръпна плътта от вътрешната страна на ръката му, после усети леко убождане. Едва осезаемо, моментно убождане.

Мъжете действаха бързо; махнаха плика и в същия миг се чуха два изненадващо силни изстрела и Мариса закрещя бързо на френски — „Salaud! Salopard! Bouge-toi le cul!“, — третият мъж се катурна от гърба на Маршъл и падна на пода, после се изправи тромаво, а Мариса продължаваше да крещи, последваха нови изстрели, миризмата на барут изпълни въздуха, после мъжете избягаха. Вратата се затръшна и тя се върна, гола-голеничка, дърдореше на френски нещо, което той не успяваше да разбере, нещо за „vacherie“, което според него означаваше „крава“, но всъщност не беше в състояние да мисли ясно. Трепереше целият.

Тя го прегърна. Дулото на пистолета беше горещо и той извика. Мариса остави оръжието настрани.

— О, Джонатан, толкова съжалявам, толкова съжалявам. — Притисна главата му към рамото си. — Моля те, прости ми. Но вече всичко е наред, повярвай ми.

Треперенето му постепенно спря и тя го погледна в очите.

— Направиха ли ти нещо?

Той поклати глава — не.

— Идиоти! Приятелчета на Джими. Мислят си, че това е шега — да те уплашат. И мен, сигурна съм. Не си пострадал, нали?

Той отново поклати глава. Закашля се.

— Може би — каза, когато дишането му се поуспокои, — може би трябва да си тръгвам.

— О, не — каза тя. — Не, не, не ме оставяй сама.

— Не мисля, че…

— Категорично не — каза тя. Притисна се по-плътно в него. — Остани още малко.

— Дали да не се обадим на полицията?

— Mais non. Полицията няма да направи нищо. Свада между любовници. Във Франция не викаме полицията за такива неща.

— Но те влязоха с взлом…

— Вече ги няма — прошепна тя в ухото му. Маршъл усети милувката на дъха й. — Сега сме само двамата. Само ние двамата, Джонатан. — Смуглото й тяло се плъзна надолу по гърдите му.

Когато той най-накрая се облече, минаваше полунощ. Застана на прозореца и загледа към „Нотър Дам“. Още имаше хора по улиците.

— Защо не искаш да останеш? — нацупи се тя. — Искам да останеш.

— Съжалявам — каза той. — Трябва да тръгвам. Не се чувствам много добре.

— Аз ще се погрижа да ти стане по-добре.

Той поклати глава. Наистина не се чувстваше добре. Гадеше му се и краката му бяха омекнали. Ръцете му трепереха.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам.

— Добре, тогава ще те закарам.

Маршъл знаеше, че колата й е паркирана на другия бряг на Сена. Изглеждаше му много далече. Но само кимна омърлушено.

— Добре.

Тя, изглежда, не бързаше. Вървяха под ръка, като любовници, покрай брега. Подминаха корабчетата-ресторанти, привързани към кея, целите в светлини и пълни с посетители. Над тях, от другата страна на реката, се издигаше „Нотър Дам“, ярко осветена. За кратко бавната разходка, главата й на рамото му и тихите думи, прошепнати в ухото му, го ободриха.

Скоро обаче се спъна и едва не падна, някаква слабост обхващаше цялото му тяло. Устата му беше пресъхнала. Челюстта му съвсем се схвана. Беше му трудно да говори дори.

Тя, изглежда, не забелязваше нищо. Вече бяха подминали ярките светлини, намираха се под един от мостовете. Той се спъна отново. Този път падна на каменната настилка.

— Миличкият ми — каза тя, притеснена и загрижена, и му помогна да се изправи.

— Аз… аз… — почна той.

— Миличък, добре ли си? — Заведе го до една пейка. — Поседни. Ще ти мине.

Само че не му мина. Опита се да го каже, но не можеше да говори. С ужас установи, че дори не може да поклати глава. Нещо определено не беше наред. Цялото му тяло беше обхванато от слабост и отпадаше все повече, удивително бързо. Опита се да стане, но не можеше да помръдне крайниците си, нито главата. Погледна я.