Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Погледна си часовника. Десет.

Оставаха седем часа.

Но това вече не изглеждаше толкова важно.

Хлапетата ги натикаха в джиповете и ги подкараха по калния път в тъмната и незнайна вътрешност на джунглата.

Имаше моменти, когато на Сара наистина й се искаше да не е жена. Точно такъв беше моментът, когато ги докараха в калното село Павуту, бунтовническата крепост, в каросерията на открития джип. Селото изглеждаше населено почти само с мъже, които се стекоха с крясъци да видят кого са докарали. Но имаше и жени все пак, включително възрастни, които зяпаха ръста и косата й, а после се приближаваха и я ръчкаха с пръсти, сякаш да се убедят, че е истинска.

Дженифър, която беше по-ниска и по-мургава, стоеше до нея и не привличаше ничие внимание. Подкараха ги заедно към една от големите тръстикови къщи. Вътре имаше нещо като голяма централна стая, висока три етажа. Имаше и дървена стълба, водеща към серия вътрешни площадки до върха, където имаше нещо като висяща пътека и наблюдателна зона. В центъра на стаята гореше огън и до него седеше едър мъж с бледа кожа и тъмна брада. Беше с тъмни очила и с нещо като барета с ямайското знаме.

Това, изглежда, беше Самбука. Изтикаха ги пред него и той им се захили похотливо, но на Сара веднага й стана ясно — а тя имаше безпогрешен усет за тези неща, — че мъжът не се интересува от тях. Интересуваше се от Тед и от Питър. Кенър бе огледан набързо и с безразличие.

— Убиго.

Изтикаха Кенър през вратата с прикладите на пушките си, явно зарадвани от перспективата да го екзекутират.

— Не сеа — изръмжа Самбука. — Озат.

Сара си преведе с известно закъснение. Не сега. Отзад. Което сигурно означаваше по-късно. Значи Кенър бе получил отсрочка, поне за известно време.

Самбука се обърна и изгледа другите в стаята.

— Мерии — каза той и махна безразлично с ръка. — Качитсе мери озат.

Сара остана с ясното впечатление — по ухилените физиономии на момчетата, — че току-що им е било дадено разрешение да правят каквото си поискат с двете жени. Качете им се. Отведоха ги в някаква задна стая.

Сара запази самообладание. Естествено разбираше, че са в беда. Но не още. Забелязваше, че Дженифър никак не изглежда притеснена. Лицето й беше съвсем спокойно и безразлично, сякаш отиваше на коктейл.

В пръстения под бяха забити два кола. Едното хлапе извади белезници и прикова Дженифър към единия, с ръце зад гърба й. После направи същото със Сара, на другия кол. После друго хлапе протегна ръка и стисна силно Сара за едната гърда, усмихна се вещо и излезе.

— Очарователно — каза Дженифър, когато останаха сами. — Добре ли си?

— Засега да. — Някъде отвън започнаха да бият барабани.

— Добре — каза Дженифър. — Още не е свършило.

— Санжонг…

— Да.

— Но ние минахме голямо разстояние с джиповете.

— Поне две-три мили. Опитах да видя километража, но беше зацапан с кал. Но пеша, дори да тича, ще му отнеме известно време.

— Той има пушка.

— Да.

— Можеш ли да се освободиш?

Дженифър поклати глава.

— Много са стегнати.

През отворената врата видяха как повеждат Брадли и Евънс към друга стая. Зърнаха ги само за миг. След малко ги последва и Кенър. Той погледна към тяхната стая — отправи им, както се стори на Сара, многозначителен поглед.

Но може да беше и само плод на въображението й.

Дженифър седна на голата земя, облегна се на кола и каза:

— По-добре седни. Нощта ще е дълга.

Сара последва съвета й.

След малко едно момче погледна в стаята им и видя, че са седнали. Влезе, огледа белезниците им и пак си излезе.

Барабаните навън биеха все по-силно. Хората сигурно се събираха, защото се чуваха викове и говор.

— Ще има церемония — каза Дженифър. — И се боя, че знам каква ще е.

В съседната стая Евънс и Кенър също бяха приковани с белезници към два кола. Понеже нямаше трети, Тед Брадли седеше с белезници на пода. Главата му вече не кървеше, но над лявото му око имаше голяма синина. И изглеждаше изплашен. Клепачите му обаче се спускаха, все едно му се спи.

— Какво е впечатлението ти от селския живот сега, Тед? — каза Кенър. — Все още ли смяташ, че така е най-добре да се живее?

— Това не е селски живот. Това е диващина.

— Едното е част от другото.

— Не, не е. Тези момчета, онази дебела гадна свиня… това е лудост. Нищо не е както трябва.

— Ти още не схващаш, нали? — попита Кенър. — Според теб цивилизацията е някакво ужасно, замърсяващо човешко изобретение, което ни отделя по изкуствен начин от природното състояние. Само че цивилизацията не ни отделя от природата, Тед. Цивилизацията ни защитава от природата. Защото това, което виждаш сега, всичко около теб — това е природа .