Майкъл Крайтън - Състояние на страх

Започваше наистина да се разпалва.

— Става въпрос за ситуация, която е дълбоко неморална. Отвратителна, ако трябва да кажем истината. Политико-правно-медийният комплекс небрежно загърбва страданията на най-бедните и най-отчаяни човешки същества на планетата ни, за да държи на властояли се политици, на екран богати водещи, и хитри адвокати в мерцедеси. А, да, и университетски преподаватели във волвота. Да не забравяме за тях.

— Това пък защо? — попита Евънс. — Какво общо имат университетските преподаватели?

— Е, това е тема на друг разговор.

— Няма ли кратка версия? — попита Евънс.

— Всъщност не. По същата причина, поради която вестникарските заглавия не са новини, Питър. Но ще се опитам да бъда кратък. Работата е в следното — през последните петдесет години светът се промени. Сега ние живеем в общество на знанието или на информацията, или както искате го наречете. И това се отрази в огромна степен на нашите университети. Преди петдесет години, ако човек искаше да води, както го наричаха по онова време, „живот на ума“, тоест да бъде интелектуалец, да си изкарва прехраната с умствен труд, трябваше да работи в университет. Нямаше друго място в обществото като цяло. Някои от вестникарските репортери и журналистите в големите списания можеха да се смятат за интелектуални труженици и това е, други нямаше. Университетите привличаха онези, които охотно се отказваха от светските блага в полза на монашеския интелектуален живот, за да въвеждат по-младите поколения в изконните ценности. Интелектуалният труд беше запазена територия на университетите. Днес обаче цели сектори от обществото водят живот на ума. Цялата ни икономика също е базирана на интелектуалния труд. Трийсет и шест процента от всички заети в икономиката работят с главите си. Това е повече от заетите в производството. И когато щатните преподаватели решиха, че повече няма да обучават млади хора, а ще прехвърлят тази задача на докторантите си, които знаеха много по-малко и говореха лош английски — когато това стана, университетите изпаднаха в криза. Каква беше ползата от съществуването им въобще? Вече бяха изгубили ролята си на интелектуални средища. Не обучаваха младите. Колко теоретични текста върху семиотиката на Фуко могат да бъдат публикувани в рамките на една календарна година все пак? И така година след година? Какво щеше да стане с нашите университети? Имаха ли място в модерната епоха?

Изправи се, сякаш пришпорен от този въпрос. После изведнъж седна отново.

— Случи се това — продължи той, — че през осемдесетте университетите ни се трансформираха. Дотогава бастиони на интелектуалната свобода в един свят на безогледен кариеризъм и дребнотемие, дотогава център на сексуална свобода и експерименти, те се превърнаха в най-ограничаващата среда в съвременното общество. Защото имаха нова роля. Те станаха създателите на нови страхове за ППМ. Днес университетите са фабрики за страх. Те изобретяват всички нови ужасии и всички нови социални тревоги. Всички нови ограничителни кодове. Думи, които не бива да се казват. Мисли, които не бива да се мислят. Те произвеждат непресъхващ поток от нови тревоги, заплахи и социални страхове, готови за употреба от политици, адвокати и репортери. Храни, които са вредни за здравето. Поведение, което е неприемливо. Не може да се пуши, не може да се псува, не може да се прави секс, не може да се мисли . Само в рамките на едно поколение тези институционални по своята значимост неща бяха изритани извън закона. Наистина забележително. Съвременното Състояние на страх не би могло да съществува, ако университетите не го захранваха. Необходимо е едно специфично неосталинистко мислене, за да се поддържа тази система, а това мислене може да процъфтява само при строго ограничаваща среда, зад затворени врати, там където няма място за развитие. В нашето общество само университетите са създали такава среда — засега. Представата за тези институции като за „либерални“ е жестока шега. Те са фашистки до ядката си, това ви го гарантирам.

Млъкна и посочи към тротоара.

— Онзи там защо се провира през тълпата към нас? Изглежда ми познат.

— Това е Тед Брадли, актьорът — каза Евънс.

— Къде съм го виждал?

— Играе президента по телевизията.

— А, да. Сетих се.

Тед спря пред тях. Беше се задъхал.

— Питър, къде ли не те търсих. Включен ли ти е мобилният?

— Не, защото…

— Сара се опитва да се свърже с теб. Каза, че било важно. Веднага трябва да напуснем града. И си вземи паспорта.