Майкъл Крайтън - Състояние на страх

— Колко са големи тези устройства?

Брадатият раздалечи ръце на шейсетина сантиметра.

— Приблизително толкова.

— И тежат колко?

— О, не знам точно колко. Може би около сто килограма.

Деймън скри изненадата си. Петролните геолози обикновено знаеха съвсем точно с какво ще работят. Размерите до сантиметър, тежестта до грам, специфичното тегло и така нататък. Този тип имаше доста бегла представа за нещата. Или пък Деймън ставаше прекалено подозрителен. Продължи:

— И тези сензори са за геоложки проучвания?

— На по-късен етап — да. Първо ще ни трябва информация за океанските течения, вълните, температурата по дъното. Такива неща.

Деймън си помисли — за какво? Защо им бе да знаят за теченията? Разбира се, може би планираха да пуснат сонда, но никой не би го направил на дълбочина седемстотин метра.

Какво смятаха да правят тези хора?

— Е — каза той, — щом ще поставяте външни устройства, трябва да ги прикрепите към външния корпус преди потапянето. За тази цел има ниши от двете страни. — Той посочи на макета. — След като се потопите, разполагате с две дистанционно задвижвани роботизирани ръце, с които да поставите устройствата. За колко устройства става дума?

— Доста.

— Повече от осем?

— О, да. Сигурно.

— Е, тогава едно потапяне няма да е достатъчно. При всяко потапяне можете да вземете осем, най-много десет устройства. — Продължи да говори още известно време, като наблюдаваше лицата им и се опитваше да разбере какво се крие зад неутралните им изражения. Искаха да наемат подводницата за четири месеца, от август нататък. Искаха подводницата и обслужващият я кораб да бъдат транспортирани до Порт Морсби, Нова Гвинея. Щели да си ги вземат оттам.

— В зависимост от това къде отивате, се изискват различни морски лицензи…

— За това ще се тревожим по-късно — каза адвокатът.

— Колкото до екипажа…

— И за това ще се тревожим по-късно.

— Той е част от договора.

— Тогава просто го впишете. Както го правите обикновено.

— Ще върнете кораба в Морсби в края на наемния срок, нали?

— Да.

Деймън седна пред настолния си компютър и почна да попълва Формулярите. Имаше да попълни цели четиридесет и три категории (без да се броят застраховките). Накрая изчисли пълната сума и каза:

— Петстотин осемдесет и три хиляди долара.

На двамата не им мигна окото. Просто кимнаха.

— Половината в аванс.

Пак кимнаха.

— Останалото по сметка, преди да приемете доставката в Порт Морсби. — Никога не изискваше това от редовните си клиенти. Но по някаква причина тези двамата го изнервяха.

— Няма проблем — каза адвокатът.

— Плюс двайсет процента депозит, платими предварително.

Последното изобщо не беше необходимо. Само че Деймън се опитваше да ги прогони, да ги откаже от сделката. Не се получи.

— Няма проблем.

— Добре — каза Деймън. — Ако искате да го обсъдите с компанията-контрактор, преди да подпишете…

— Не. Не е необходимо.

После единият извади плик и го подаде на Деймън.

— Вижте дали това е задоволително.

Беше чек за двеста и петдесет хиляди долара. От „Сеизмични замервания“, платим на „Канадски морски технологии“. Деймън кимна и каза, че е задоволително. Остави плика и чека на бюрото си, до макета на подводницата.

После единият клиент каза:

— Имате ли нещо против да си запиша някои неща? — Взе плика и си записа нещо отгоре му. Чак след като си тръгнаха, Деймън си даде сметка, че му бяха оставили чека, а плика бяха отнесли. Така че да няма пръстови отпечатъци.

Или пък го гонеше параноята? На следващата сутрин беше склонен да мисли, че е точно така. Отиде в Скотиабанк да депозира чека и се отби да поговори с Джон Ким, банковия управител, с молба да провери дали по сметката на „Сеизмични замервания“ има достатъчно средства да се покрие чекът.

Джон Ким каза, че веднага ще провери.

„Господи, студено е“, помисли милионерът филантроп Джордж Мортън, докато слизаше от ланд круизъра. Затропа с крака и си сложи ръкавиците с надеждата да се постопли. Беше три след полунощ и небето проблясваше в червено, с тънки жълти ивици от все още видимото слънце. Леден вятър брулеше Спренгисандур, насечената тъмна равнина във вътрешността на Исландия. Плоски сиви облаци висяха ниско над лавата, която се простираше докъдето поглед стига. Исландците обичаха това място. Мортън не разбираше защо.

Във всеки случай бяха стигнали до целта си — право напред лежеше огромна порутена стена от покрити с мръсотия сняг и скали, чак до планините отзад. Това беше Сноррайокул, един от ръкавите на гигантския ледник Ватнайокул, най-голямата ледена шапка в Европа.