Крис Муни - Да помним Сара

— Ако ще ревеш, давай, отпусни се. Няма нищо срамно. И аз плаках, когато научих, че брат ми е загинал във войната, плаках и когато майка ми почина. — Лу търси някакъв отговор в очите на сина си.

— Нищо ми няма.

— Искаш да се държиш като мъж. Това ми харесва. — Лу го хваща за врата и стиска силно. По гърба на момчето се стичат капки пот. — Не се коси, Майкъл. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Майк пита дали може да си тръгне — има среща с Бил в „При Бъзи“. Лу кимва и момчето се затътря по коридора, към своята стая. Когато минава покрай вратата на бащината, някакъв метален отблясък го кара да спре.

Върху отворения куфар на Лу се мъдри фотоапарат, изглежда много хубав. За какво му е на Лу фотоапарат? И къде се изгуби през последните четири дена?

Майк наднича през прозореца на спалнята. Баща му продължава да седи на задните стълби. Майк влиза в стаята и когато вдига апарата, съзира някакъв плик в куфара. Вътре има използвани билети до Париж и обратно, само че на името на Том Петерсън — същото като в паспорта със снимка на баща му, дегизиран с мустаци и брада.

Майк седи в камионетката и си спомня онази вечер с майка си в църквата: Истинската смелост, същинската, идва от духа на човека. Това е като да вярваш, че животът ти ще тръгна на добре, докато всичко сочи обратното. Да вярваш — това е истинската смелост, Майкъл. Винаги да вярваш, независимо колко зле изглеждат нещата. Няма да позволяваш на баща си или на когото и да било друг да ти отнеме вярата, нали?

Първото писмо: И не забравяй да си мълчиш за това. Няма нужда да ти напомням какво може да ми стори баща ти, ако научи къде се крия.

А сега второто: Ще дойда за теб… Искам да си търпелив… Не позволявай баща ти да види този адрес… Ако разбере къде се крия — няма нужда да ти напомням на какво е способен.

Майк си представя как майка му пуска тези писма в пощенската кутия или както там им казват в Париж — тя, която е напълно наясно с онова, което върши.

И все пак… дори преди да научи за полета на Лу до Париж, нима не е знаел дълбоко в себе си, че майка му няма да се върне? Не е ли разбирал, че през петте месеца на своето отсъствие все трябваше да предприеме нещо, ако наистина е имала намерение да го вземе със себе си? Някакво усилие? Щеше поне да опита.

Майка ти можеше да бъде много убедителна с тоя нежен гласец — знаеш това по-добре от всеки друг. Най-надарената лъжкиня, която съм срещал.

Особено нещо е мозъкът. Как само успява да отстрани от всеки спомен или душевна травма частите, които не му трябват или не желае да запази. Вероятно това улеснява процеса на запаметяване. А може и да е просто механизъм за оцеляване. Възможно е съзнанието да е лишено от способността да каталогизира до безкрайност бездънните глъбини на собствените ни възможности — да обичаме и мразим, да убиваме. Може би причината сам той да не може да се види в образа на алкохолик с престъпни пориви, отразили нрава на бащата-убиец, да е същата, която не му позволява да си представи как Сара тръгва по своя воля с Джона, Джес да му изневерява, а майка му да не се връща, тъй като в живота й не е останало никакво място за него. Приемането на истината означава приемане на цялата истина и той усеща как същността му се пропуква под това бреме.

Майк си представя Лу, изтегнат в кревата, подложил длани зад тила си, а по челото му се стичат капки пот, докато се взира в решетките на килията.

Приеми го. Животът ти бе значително по-лесен, когато съзнанието ти бе изпълнено с омраза към мен.

На ъгъла на Дибънс стрийт спира синьо-сивкаво волво, после рязко свърва надясно, в алейката за паркиране на Тери. Първоначално Майк си мисли, че колата ще даде на заден и ще направи обратен завой, но после се появява Тери, стрелва се през вратата, спуска се надолу по стълбите, стиснала в едната ръка дамска чанта и още една, кожена и обемиста, за документи. Оглежда се по улицата, сякаш очаква да види някого. Майк вече се е свлякъл надолу в седалката.

Това е глупаво. Изважда телефона и след като набира номера на Нанси, надига предпазливо глава, за да погледне навън. Тери стои приведена към прозореца, откъм пасажерското място на волвото. Дебелото куфарче не е вече в ръцете й. Само дамската чанта.

— Какво има? — пита Нанси.

Майк й казва, а през това време вижда, че шофьорът на волвото се показва навън.

— Познаваш ли го? — пита Нанси.

Посивяла коса, висок малко над метър и осемдесет, в бяла риза и панталони цвят каки, с маратонки. Майк е сигурен, че никога не е виждал този човек.