Крис Муни - Да помним Сара

Не може да се прибере вкъщи с колелото, затова се налага Бил и оня дългунест, щърбав олигофрен Джери Нитембалм да го завлекат чак до „Маккензи“. Господин Демаркис, съсед на Джери, вижда кървящия разрез върху коляното и му нарежда моментално да влезе отзад в колата, а редом се настанява Бил.

Майк е непълнолетен и им трябва родител или законен настойник, който да подпише съгласие за оказване на медицинска помощ. Звъни у дома повече от половин час, но майка му не вдига.

— Каза, че целия ден ще си бъде у дома — обръща се Майк към Бил.

— Трябва да се обадиш на баща си.

— Ти да не си се смахнал?

— А ти да не искаш да седиш цяла нощ тука, потънал в кървища?

И Бил звъни в гаража, намира Джак Кадилака и му описва положението. Лу се появява след четвърт час с алено лице, което потъмнява все повече, докато слуша разказа на Бил за случилото се в парка. Бил упорито набляга върху думата „инцидент“.

— Колко пъти съм ти казвал да не играеш там заради стъклата? — пита Лу. — Сега съсипа крака си, ясно ли ти е? Ще участваш в есенното първенство на куково лято.

Обажда се Бил:

— Аз съм виновен, господин Съливан. Той не искаше да ходим, ама аз го накарах.

— Заминавай си у вас, Били — настоява Лу.

Бил се задържа при изхода на Спешното, обръща се и преди да си тръгне, мърда беззвучно устни към Майк: „Съжалявам.“

След два часа, със зашито и превързано коляно, Майк се обляга на патериците и гледа как Лу измъква три стотачки от щипката за банкноти, за да плати сметката. Когато се измъква с куцукане навън, заварва Бил и баща му седнали на стълбите.

— Здрасти, Съли, как е коляното? — пита господин О’Мали.

— Малко се е порязал — отвръща Лу. — Луд късмет е извадил, дето не го е повредил завинаги.

— Стават такива инциденти — промълвява господин О’Мали и поглежда към Лу. — Помниш, нали, Лу? Онова лято, когато падна от коня в езерото Салмън Брук и си счупи китката. Май беше на шестнайсет тогава.

Лу го подминава, без да отговори.

На връщане Майк седи отзад, а Лу пуши и скърца със зъби. Майк се мъчи да запази самообладание, да отклони мислите си от онова, което предстои да се случи в секундата, в която пристигнат вкъщи, а всичките му вътрешности са станали на каша от страх.

Но нищо не се случва — поне не и на него. Но когато се появява майка му… Чува писъците й, звука от счупени чинии и виковете за помощ откъм спалнята, дори през възглавницата, с която е покрил глава си. Лу е бесен, понеже жена му е онази, която следва да ходи по болници с детето — не той. Или поне Майк винаги е смятал това за причина за скандала.

Телефонният автомат при „Маккензи“ си е на същото място, все така до контейнера за боклук, само дето апаратът е от новите модели, от тия с жълта слушалка, която би отивала много на новия форд на Бил. Майк гледа телефона и в съзнанието му изниква споменът от болницата, лута се из главата му, без да знае къде му е мястото сега — един от многото.

Мислех, че търсиш истината, Майкъл.

Думите на Лу при посещението в затвора.

Майк излиза от камионетката и отива при телефонния автомат, докато бърка с ръка за портфейла. Листчето с телефонни номера е прикрепено с кламер към визитна картичка, приготвена в случай, че мобилният откаже поради някаква причина. Взема слушалката и натиска нула за връзка с оператор.

— Искам да се обадя за сметка на СИМ-картата си — казва Майк, когато се свързва.

— На кой номер, господине?

— Във Франция е — отвръща Майк. — Ще го наберете ли вместо мен?

— Да, господине. Само го продиктувайте.

Пробвай най-напред домашния, а след това и останалите. Майк диктува поредицата числа, а след това номера на картата си и операторът му казва да изчака. След малко се чува щракване и звуковият сигнал оживява в нечий дом от другата страна на земното кълбо. Стомахът му се свива и някаква част от него пожелава да окачи обратно слушалката.

Някой вдига в другия край на линията и мъжки глас произнася едно френско „Ало“.

Дъхът на Майк застива в гърлото.

— Ало?

— Жан-Пол Латиер.

— C’est Jean Paul.

— Съжалявам, но не говоря френски.

— Тук е Жан-Пол.

— Обаждам се във връзка с Мари Съливан.

— Съжалявам, но не познавам…

— Казвам се Майкъл Съливан. Неин син съм.

Отсреща настъпва кратко мълчание. Майк се възползва и заговаря бързо:

— Разполагам със снимки на двама ви, правени във Франция. Знам, че тя отиде там, за да живее с вас. Знам всичко за вас, за връзката ви с нея. — Думите му се застигат една друга в устрема си да излязат навън. — През всичките тези години подозирах Лу — това е съпругът й — Лу Съливан. Сигурен съм, че ви е говорила за него, за това как си изкарва прехраната.