Крис Муни - Да помним Сара

— Не съм споменавала…

— Стига глупости. Всичко свърши.

Тя понечва да се измъкне от колата. Майк се пресяга през нея и заключва вратата.

— Престанете веднага. Луд ли сте…

Запушва устата й с длан.

— Ако писнете, ще дойде полиция — прошепва Майк. — Не мисля, че искаш точно това, нали, Тери? — Разтърсва я. — Нали?

Ноздрите й се разширяват в борба за въздух, погледът й се устремява към огледалцето за обратно виждане. Майк поглежда през рамо назад. Хора крачат през паркинга към заведението, но никой не гледа в тяхна посока. Върху задната седалка лежи дебелата кожена чанта за документи, с която излезе от къщи.

— Няма да можем да изчакаме приятелите ви — съобщава Майк. — Сега ще си махна ръката, а вие ще си траете, ясно ли е?

Тя кимва.

Майк отдръпва длан. Тери облизва устни с широко отворени от страх очи.

— Случайно чух полицаите да говорят за това — казва тя с дълбок, треперещ глас. — Открили кукла и долнището от екипа на дъщеря ви. Истина ви казвам, кълна се в Бога.

— Добре. Значи няма пречка да го разкажете в полицията. А сега тръгвайте.

— Ще правя каквото наредите. Само не ме наранявайте.

Тери пали двигателя. Майк седи полуизвърнат и наблюдава лицето й, докато жената включва на скорост. Вратата откъм нейната страна е заключена — трудно ще й бъде да избяга.

В края на паркинга спира.

— Накъде да карам? — пита Тери.

— На юг. Сигурно нямате търпение да се приберете у дома и да върнете колата на полицейския си приятел Антъни Лънди.

Никаква реакция.

— Мога ли да си сложа предпазния колан? — пита Тери.

— Може.

Тя го прави съвършено спокойно, а след това вдига стъклата на прозорците с помощта на бутоните върху своята врата. Завива наляво и поема по магистралата, без да превишава скоростта, хванала волана с две ръце — точно като по учебник.

— Този ваш приятел, Антъни Лънди — обажда се Майк, — какво прави в жилището ви?

— Доколкото познавам Тони, сигурно почиства.

Това го сварва неподготвен. Очаквал е пак да го излъже.

Тери продължава:

— В момента съм много притеснена и помолих Тони да ми помогне с чистенето. Ще помогне и с опаковането, а след това при товаренето на кашоните.

— Заради болките от фибромиалгията.

— Да. Тони бе така любезен…

— Вие нямате никаква фибромиалгия.

Отново никаква реакция.

— И никакви телефонни разговори с Аризона не е имало. Проверих.

— Добре.

— Няма да отречете, нали?

— Приятелката ми Сали живее в Нашуа, Ню Хампшир. Току-що е започнала работа в Аризона.

— Знам за ареста на вашия приятел, Тони, заради участието му в протест пред клиника за аборти.

— Това е стара история. Вече не се занимава с такива неща. Казала съм му, че няма полза от подобни протести. Бог ще се разправи с тези хора, когато му дойде времето.

„Тези хора“ е произнесено с отрова в гласа, но останалите думи излизат гладко, без следа от притеснение, а чертите на лицето й са съвсем отпуснати, все едно е сама в колата и се наслаждава на излет сред природата.

Без да изпуска Тери от очи, Майк се пресяга към чантата, отваря ципа и напипва нещо като портативен лаптоп. Оказва се, че е точно това. Един от ония тънки, олекотени модели. Поднася го пред очите й.

— Защо биете целия този път с това в чантата?

— Твърдият диск не е в ред. Не мога да извадя нито един файл, а имам приятел, който е голям специалист при извличането на данни от повредени носители. Бях тръгнала на среща с него.

Гласът й не трепва, няма следа от колебание.

— Казва се Лари Пинтарски. Мога да ви дам и адреса, ако искате да се свържете с него. Само че трябва да спрем при някой автомат. Моят телефон няма покритие.

— Значи зарязвате цялата си работа и хуквате насам.

— Той няма друго свободно време.

— А защо с тази кола?

— Защото имам проблем със скоростите на моята и не исках да рискувам с толкова дълго пътуване. Имам записан час в сервиза за понеделник.

Майк стрелва поглед назад. Зад тях не се виждат други коли.

— Тук няма никаква тайна — продължава Тери. — Всичките ми сметки, данъчни декларации, биографични данни, целият ми живот е на този компютър и исках…

— А защо не отидохте направо у дома на този човек?

— Защото е много трудно да се стигне дотам. За последен път съм ходила преди две години и се загубих. Много съм зле с ориентирането. За да ме улесни, Лари предложи да се срещнем на бензиностанцията. Него очаквах, когато ме отвлякохте. Обадете му се, ако искате.