Крис Муни - Да помним Сара

Майк влиза в антрето и тя мигом го прегръща.

Докато я държи в обятията си, той се връща назад в спомените, към най-важните моменти от съвместния им живот: утешава я при погребението на баща й; танцуват на сватбата си; притискат се един в друг, когато докторът им съобщава, че Сара е преборила белодробното възпаление. Отново става осезаемо усещането за онези по-незначителни събития, уж лишени от каквато да било връзка с всичко останало: смеят се на някой филм, целуват се за довиждане, преди да тръгне за работа. Всичко това го кара да се почувства неспокоен, объркан.

— Толкова съжалявам — мълви тя в гърдите му, — толкова ми е мъчно.

Той не разбира за него ли й е мъчно или за Джона, или може би по принцип.

Джес се дръпва рязко от него и разтрива ъгълчетата на очите си. Отдалечава се и тръгва към дневната. Не знае какво да каже, а може би не иска, поне не още. Майк забелязва, че по-голямата част от мебелировката е вече изнесена.

— Кога напускаш?

— Вторник до обяд.

След два дни.

— Само това успях да приготвя — казва Джес, като сочи с широк жест на ръката различните пластмасови плата, пълни с бъркани яйца, бекон, препечени филийки, резенчета от ябълка и пъпеш.

Майк сяда. Топли слънчеви лъчи проникват през прозореца и сгряват лицето му. Той се опитва да задържи представата за сладкото ухание на напиращия отвън свеж въздух, докато Джес разправя как тенджерите и тиганите, всъщност почти цялата кухня, са вече на път заедно с по-голямата част от мебелировката. Пуска покрай ушите си информацията колко кожи дере спедиторската фирма за опаковка и транспорт.

Джес лежи по гръб и помага на чифт грубиянски ръце да разкопчаят блузката й.

Майк поглежда надолу, към резенчетата пъпеш „Медена роса“, а в съзнанието му просветва числото 10. Той съсредоточава цялото си внимание върху него, задържа го там, докато поема дълбоко въздух през носа. Дълбоко дишане с помощта на диафрагмата — там е истината.

Джес пъха палци зад колана на джинсите и ластика на пликчетата и трескаво ги смъква надолу по бедрата, й все едно синята материя изгаря кожата й.

Джес му говори нещо.

— Какво каза? — пита той.

— Попитах какво има.

В съзнанието му изниква усмивката на Лу.

— Опаковах някои неща от стаята на Сара в петък вечерта — отвръща Майк. Продължава да фиксира с поглед храната пред себе си, отбелязва си ярките цветове на пъпеша и ягодите.

Джес сплита пръсти върху масата в очакване.

— Изпитах неудобство. Все едно й казвам, че вече няма място за нея в живота ми. На сутринта реших да върна всичко както си беше.

— Може би още не си готов да се сбогуваш — обажда се Джес.

— Там е работата, Джес. Не съм сигурен дали изобщо ще бъда готов някога.

Въздиша и пита:

— Какво успя да научиш?

— Каквото има на бостънската уебстраница, а и „Глоуб“ отразява събитията доста подробно.

— Да ти разкажа ли всичко?

— Само ако ти искаш.

Майк започва от нощта, когато застава на верандата у Джона, и й разказва всичко, чак до срещата с Мерик в „Дакота“. Докато говори, вниманието му се насочва през прозореца навън, към задния двор, към парчетата зелена площ и напъпили цветя, към различните спортни уреди, направени от метални тръби, към всичко друго — само не към лицето на Джес. Мисли си, че ако погледът му се спре върху него, всичко, което е таил след вчерашното посещение при Лу, ще се излее навън и той ще изгуби контрол над себе си, ще изпадне в ярост, както се е случвало по време на брака им.

— Оная сутрин, когато го срещнах на пътеката — казва Майк, — трябваше да го оставя да се задуши.

— Взел си правилното решение.

По тона й познава, че не казва каквото мисли.

— Заради това ли си ядосан?

— Не съм ядосан.

— Вратът ти е червен като цвекло.

— Горещо ми е. Май ме е налазил грипът, дето върлува напоследък.

— А защо не ме поглеждаш в очите? Правиш го само когато се опитваш да избегнеш скандал.

Има право, разбира се. Джес улавя всеки издайнически симптом на неговите настроения, познава отлично всички негови прийоми, които му помагат да заобиколи опасността от избухване на някоя свада.

— Ако те е яд заради нещо — продължава Джес, — кажи ми открито, за да го обсъдим.

На китката й виси диамантена гривна. Навярно подарък от новия й приятел. Вторачва поглед в бижуто (пръстите й търсят опипом ластика на боксерките му, а когато го намират, се впиват в плата и дърпат яростно надолу, може би дори го разпарят, защото ако Джес Армстронг пожелае нещо, Бога ми, тя се устремява неудържимо към него — нейните нужди винаги са на първо място, нейните желания, не е ли така, Майк?) и усеща как острите зъби на казаното от Лу се впиват още по-дълбоко в меката маса на мозъка му.