Крис Муни - Да помним Сара

— По тях има ли пръстови отпечатъци?

Майк не отговаря.

— Никак не ми се вярва — заявява Лу.

— Намерили са златната ти запалка в снега.

— За последно я видях у „Маккарти“. Някой ми я сви от джоба на сакото. Иди питай Джордж Маккарти, той ще потвърди.

— Искаш да кажеш, че някой те работи?

— Нямаш представа колко си прав.

— Доколкото разбирам, полицията те е спипала малко преди да духнеш от града.

— Гласях се за Флорида.

— Не мисля, че ще ти е много лесно да пробуташ тая история.

Лу скърца със зъби, а по протежение на долната му челюст се издуват сухожилия.

— Обадих се на едно-две места — продължава Майк.

След разговора с Лу той звъни отново на Сам, разяснява й положението и споделя своята идея. Тя го изслушва, прави някои предложения и се съгласява да помогне.

— Франки Делано — обажда се Майк. — Трябва да го помниш.

Лу кимва.

— Дърт гангстер. Подвизаваше се с бандата си в Норт Енд.

— Адвокатът, който имам предвид, не само го спаси от затвор, но отърва и двама от ключовите му играчи — Джими Фингърс и някакъв друг герой на име Престано. Кракът им не е стъпвал в затвора.

— Как се казва тоя?

— Уайнстийн.

— Мартин Уайнстийн? Има ли офис в Бруклайн 4 4 Град, основан в началото на XVII век, който се намира в непосредствено близост до Бостън. — Б.р. ?

— Този тип не е от Бостън. Наемането му граничи с невъзможното, но една моя приятелка му е близка.

— Ами викай го тогава.

— Много е скъп.

— Колко?

— Петдесет бона първоначално.

Лу дори не мигва.

— Викай го.

— Само за начало, нали разбираш. При случай като този, с всичките улики, които са събрали против теб, можеш да очакваш сметка за поне сто бона, а може и двеста. Хора като Мартин Уайнстийн не работят на кредит.

— Казах да го викаш.

— Тук вече работата зависи от теб.

Лу присвива очи.

— Помагаш ми — продължава Майк, — и моята приятелка урежда адвоката. Не ми помагаш, оправяш се сам. Такива са условията на нашата сделка.

— Какво искаш?

— Ще ми кажеш истината за случилото се с мама.

— Задникът ми се пържи на бавен огън, а ти си се разровил в лайна отпреди сто години.

Майк става.

— Тя ни заряза — заявява Лу. — Точка по въпроса.

— Месец след като това стана, тя изпрати по пощата пакетче до Бил. Имаше и бележка. В нея пише, че ще се върне в Белхам. Как разбра къде се укрива?

— Ако съм знаел, не мислиш ли, че щях да я върна у дома?

— Не и преди да й хвърлиш един здрав пердах. Не си забравил ония години, нали?

Лу отпива яка глътка от колата.

— Теб те нямаше няколко дни, нали така? Замина по твоите си работи. Помниш, разбира се. Върна се у дома, викна ме в задния двор и ми дръпна една лекция, от която да ми стане ясно, че тя няма да се прибере и е време да свикнем с тази мисъл. И сигурно щях да ти повярвам, ако не бях видял куфара ти отворен върху леглото и не бях решил да проведа малко разследване.

Майк бръква във вътрешния джоб на сакото, измъква пожълтелите самолетни билети и ги лепва срещу решетката.

— Билети за Париж и паспорт с името на Том Петерсън — казва Майк. — Мъжът от снимката много прилича на теб. Искаш ли да хвърлиш един поглед?

Трябва да му се признае това на Лу: не трепва, дори не мигва. Оставя кутийката кола на пода, а после се обляга назад в леглото, сключва пръсти зад врата, все едно слуша прогнозата за времето.

— Работата е там, че ти не обичаш самолети — продължава Майк. — И все пак си се качил на един, за да прелетиш цялото разстояние до Франция, при това под чуждо име. Защо?

Лицето на Лу поаленява, дебелите, подобни на въжета вени по ръцете му се наливат с кръв.

— Кажи ми какво й стори и ти давам дума, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да те измъкна оттук.

— Ако не, какво? — Гласът на Лу крие заплаха: ебаваш се с мен, но на собствен риск.

— Чух, че килиите в „Уолпол“ са като клетките за военнопленници.

Лу не отронва дума. Лежи с блеснали очи.

Вратата се отваря и Бавния Ед тръгва към тях.

— Време е, Съли.

— Няма проблеми, господин полицай — отвръща Лу, а върху жълтеникавото му лице се изписва самодоволна усмивка. — Майкъл, щом проявяваш толкова жив интерес към скелетите от миналото, защо не започнеш от съпругата си — моля за извинение, бившата съпруга. Питай я за оня тип, дето й го завря в онова евтино хотелче в Мейн през уикенда преди сватбата ви.

— Никога не си споменавал тая история с билетите и паспорта — казва Бил.