Крис Муни - Да помним Сара

Роуз се изсеква. Майк си я представя, седнала самотна в мрака на някоя част от къщата си, омотана в домашен халат, стиснала книжна салфетка в топчест юмрук.

— Тогава бе друго, в ония времена — продължава тя. — И днес квартала си го бива, но в ония дни познавахме абсолютно всеки. Децата ни растяха заедно. Мятат се на колелетата и отпрашват накъдето им видят очите. Когато запишеш някое дете в следучилищната програма на църквата, не се притесняваш, че свещеникът може да блудства с него или пък че самата църква ще прикрие подобно нещо. Дори след като от полицията ме уведомиха, че са намерили обувките на Ашли в кабинета на отец Джона, когато ми казаха какво е направил в Сиатъл, аз се опитах да го защитя, казах на Тед, че положително съществува някакво логично обяснение за всичко това. Не можеш да поставяш под съмнение морала на един свещеник. Не можеш да се усъмниш в безупречността на църквата. И аз приемах този мъж в моя дом. Изповядвах пред него греховете си. Доверявах му се. — Роуз се изсеква отново. — Тед така и не ми прости.

Роуз му е разказала надълго и нашироко обстоятелствата около изчезването на дъщеря им, но никога не е споменавала как се отразява то върху отношенията със съпруга й. Майк е останал с впечатлението, че двамата представляват непоклатим фронт, обединен от общата мъка и любов към изчезналата дъщеря, твърдо решени да търсят начин да продължат нататък.

— И знаеш ли какво, Майкъл? Тед е прав. Има пълно право. От една майка се очаква да закриля своите деца. Всички признаци бяха налице, но аз си затворих очите пред опасността.

— Ти не си виновна — отвръща Майк и веднага му се приисква да върне думите си назад. Казаното е клише, а и колко пъти сам той го е чувал? Колко пъти е пренебрегвал тези слова, просто не им е обръщал внимание. Сара се качи на Хълма самичка и в това е неговата вина. Съжалявай колкото си щеш — нищо няма да се промени. Думите нямат свойството да заличават мъка.

— Още имам онази проклета маса за хранене — продължава тя. — Тед не дава да се отървем от нея. Не беше минала и година след изчезването на Ашли, когато Тед влезе в нейната стая, опакова всичките й дрехи и ги раздаде, без въобще да ми каже. Заяви, че трябвало да продължа напред. А масата? О, не — в никакъв случай! Нея не можем да изхвърлим. Няма значение колко я мразя — трябва да си стои, понеже е от неговата безценна майка. Престанах да се храня на нея, но да не мислиш, че това му направи впечатление? Иска да ме накаже. Заради станалото с Ашли. Заради отказа ми да замина с него, когато му предложиха място в Кеймбридж. Да пукна, ако има сила, способна да ме помести оттук, да не говорим за децата, които също се нуждаят от грижа и внимание. Не искам да обърквам живота им, което и без това вече е сторено. Но Тед непрекъснато напира към ново начало. И накрая му казах: ако приемеш този нов пост, ще те напусна.

Подсмърча и продължава:

— Пада ми се.

— Никой не заслужава подобно нещо, Роуз.

— Докторът казва, че такива работи се случват.

— Откъде би могла да знаеш за миналото на Джона?

— Имам предвид бебето.

— Какво бебе?

— Имаше друго бебе преди Ашли. Двамата с Тед си мислехме, че бременността напредва нормално. — Думите сякаш се откъртват някъде дълбоко в гръдния й кош. — В средата на четвъртия месец разбрахме, че бебето няма мозък. Докторът предложи две възможности и Тед… Тед ме убеди коя от тях е правилната, човечната. Звучеше толкова убедително, научно и практично. Докторът прояви голямо разбиране и такт, но това е без значение. В очите на Бога аз извърших убийство. Убедена съм.

Роуз е замесена от същото жилаво католическо тесто като собствената му майка, втасвало из църковни училища в едни времена, когато монахините са имали навика да пердашат през кокалчетата на ръцете с линийка. Всяка неделя на литургия, задължителен жив интерес към религиозното обучение и оформяне на характер у деца. Следваш правилата и правиш каквото ти се казва, и в никакъв случай, при никакви обстоятелства, не си позволяваш да извършиш или одобриш това велико зло — аборта. Тези неща се оставят в ръцете на Бога.

Майк се изкушава да й разкрие своята истина по въпроса: на Бог въобще не му пука. Единственото същество, което се грижи за теб, си ти самият.

— Съгласно канона всеки, който извърши аборт, се отлъчва автоматично от Църквата — продължава Роуз. — Знаех това, но не намерих сили да живея, нали разбираш, с това огромно бреме. Исках да се изповядам, но не смеех да си отворя устата пред отец Джона. Страх ме беше от неговата присъда. Затова отидох в друг град, за да говоря с отец Морган.