Крис Муни - Да помним Сара

Роуз се разплаква истински.

— Той ми се развика — шепне през сълзи тя. — Каза, че нямам право да вземам подобно решение, че е трябвало да родя онова бебе, за да може да бъде кръстено. Едва тогава можело да се погребе както подобава и душата щяла да отиде на небето. А аз не го сторих. Предпочетох лесния път и така осъдих тази душа на вечни мъки в ада.

Лавирането в подобно минно поле е специалност на Джес. Тя никога не среща затруднения при подбора на най-подходящите думи, нищо не е в състояние да я остави загубила ума и дума, както става с него сега.

— Отец Джона… усети, че нещо не е наред. Не можех повече да го тая вътре в себе си. И му казах. И знаеш ли какво, Майкъл? Той бе толкова мил с мен. Толкова добър. Само това ми остана в главата, когато излезе наяве цялата история около неговото минало. Да бъде толкова мил и добър, а после да направи всичко онова с Ашли. Просто… нищо не разбирам вече, Майкъл. Просто нищо не разбирам. — Роуз избухва в ридания. — Съжалявам — казва след малко тя. — Не беше редно да ти звъня и изливам душата си. И аз не знам защо го сторих, честна дума.

— Няма нищо, Роуз. Въпросът е там, че аз не знам какво да ти кажа. Никога не ме е бивало особено в подобни ситуации.

— Поне умееш да слушаш. Тед никога не е могъл.

— Какво да направя за теб?

— Разкажи ми за Сара. Колкото пъти сме разговаряли, никога не си ми казвал истински каква е била тя… преди.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко — отвръща Роуз. — Искам да узная всичко.

— Въпросът си е съвсем намясто — отсъжда Бил, докато обръща кюфтета и наденички на барбекюто, поставено върху настилката на алеята за паркиране. Пролетната вечер е прекрасна. Всички са излезли, за да се насладят на приятния прохладен въздух, изпълнен с детски викове. Група малчугани играят уличен хокей недалеч от тях.

Майк удря жълта гумена топка в настилката, за да я изтръска от остатъците кучешка слюнка, и когато топката се връща в ръката му, я запраща към дъното на задния двор у Бил, та да може Фанг да се впусне след нея, надал яростен лай.

— Добре тогава. Аз съм Спайдърмен.

— Ти си идиот.

— Ако се наложи да си избера някой супер герой, това ще е Спайдърмен.

— Да, но Супермен може да лети.

— Също и Спайдърмен. Оня страхотен номер с мрежата.

— Подскачането с мрежа няма нищо общо с летенето, братле.

— Същото е.

— Дума да не става. На Спайдърмен му трябват високи постройки, небостъргачи — нали разбираш, нещо, за което да си закачи мрежата. В противен случай остава прикован към земята. Я ми кажи как би могъл да се премята над… да лети над едно житно поле?

— Че за чий му е да лети над житно поле?

— Ами, да речем, възлагат му да изследва житните кръгове.

— Какви житни кръгове бе? — Фанг, стиснал здраво топката в зъби, застава пред скарата и я обдушва внимателно, преди да се замъкне обратно при Майк.

— Извънземните ги оставят из посевите като елементи от навигационната си система — отвръща Бил през пушека. — Не си ли гледал „Следите“?

— Не. Впрочем какъв е резултатът от разправията с Пати за барбекюто?

— Когато тя прави скара последния път, взе, че плесна отгоре няколко парчета тофу, като си въобразяваше, че няма да усетя. А те имат вкус на мръсни крака. Вземи го този филм, „Следите“. Как се казваше оня, дето го е правил? Найт? Истински гений.

Майк взема отново топката и в същия миг забелязва сребристо беемве със затъмнени прозорци да се плъзва пред къщата на Бил.

— Защо не ми каза, че си поканил Бам?

— Бам току-що си взе лексус на лизинг, а тия може да са от лотарията на канала за телешопинг. Внимавай за камера… и балони. Балоните са сигурен знак.

— Те се движат с микробуси.

Шофьорската врата се отваря и отвътре изскача младеж с платинена коса, високо подстригана и настръхнала от гел. Неестествено тънката му снага е издокарана — Боже мили! — в панталони с цвят на кестен и черна риза. Бутва с пръст слънчеви очила с черни рамки нагоре по носа си.

— Господин Съливан! Аз съм Антъни!

Бил взема бирата си с думите:

— Е, поне ми става ясно защо не излизаш с момичета напоследък.

— Това е секретарят на Сам.

— Взела си е мъж за секретарка? Бива си я и нея.

Майк запраща топката към дъното на задния двор и тръгва по алеята.

— Цял ден се мъчим да се свържем с вас по мобилния — съобщава Антъни, когато стига до него.

— Забравих да му заредя батерията снощи. Какво има?

— Ами ето какво. Баща ви е ангажирал господин Уайнстийн като свой защитник.